МОЯТ ПЪТЕПИС ЗА КИТАЙ

РАДОСЛАВА МАНЯРОВА
Регионален Директор на Национален Институт по Метеорология и Хидрология – РЦ  Варна

Когато заминавах за Китай се помъчих да намеря информация за живота там – за навиците им, за цени на транспорт, стоки, храни. Не знаех дори колко пари да обменя. Не можах да си отговора на тези въпроси. Ето защо в годината когато Китай става център на спортния свят реших, че моето четиво ще бъде полезно на заминаващите. Дано да е така.

Китайската столица Пекин беше определила 15 дневна международна среща на специалисти по щормови предупреждения за крайбрежните морски зони.  Китай се оказа Азиатския център за обучението по метеорологични проблеми, асоцииран към Световната Метеорлогична Организация /СМО/. За всички нас – 10 души специалисти това бе безценна възможност да се докоснем до най-съвременните начини за прогнозиране и предупреждение за природни бедствия.

НА ИЗТОК, НА ИЗТОК ДО ЦЕНТЪРА НА СВЕТА

Китай означавало „Страна в центъра на света“. Сигурно за всяко сърце родината му е център дори на вселената, но само тези със самочувстие могат да я именуват така. Дръпнати очи, тен в жълто и много, много работа до колене в оризовите полета – това е което знаем за тях. Менюто е ориз – по шепа на ден. Имаха си Мао и Синьото облаче -височайшата съпруга, която отмъщавала на „неуките“ професори, че не я дооценили. Да, но тя станала Първа дама и Дясна ръка и ръководела не само от леглото, а професорите завършили на полето и в свинефермата.

Площад „Тиен-анмън“ събрал недоволните и ги унищожил. Мао е почти обожествен и играе важна роля при посещението в Мавзолея. Просто си е там – изстуден посреща горещи почитатели. Все още се усмихва и от банкнотите. Все още се продават и неговите цитати – на китайски и на английски.

Сега се сещам, че не знам къде е Синьото облаче, но ще науча. В центъра на света би трябвало всичко да се знае. Опитвам се да си спомня това, което съм чела  за тази страна. На нас всички с дръпнати очи ни изглеждат еднакви. И те казват същото за белите.

На времето бях чела книга за Изтока, но май беше за Япония /тепърва ще разбера разликата между тях/. Книгата се казваше „Вятър над пиниите“. Модерна туристическа агенция проучваше предварително туристите си кой какво очаква от пътешествието до там /кога ли ще бъдем и ние глезени така/. Страстна дама бе с намерението да се насити на секс. Организират го. Само, че как да стане? С един мъж? Спокойни, че тя няма да ги различи, включили поредица, като всеки излизал уж за малко. Един, обаче, се забавил. Дамата се показала на вратата – къде е следващия? Та толкова за еднаквостта.

Аз също ги виждам различни, но не ги запомням и все се питам този ли беше „оня“. Още в самолета Виена – Пекин ги различавах, но не и по националност и език. Това никога няма да го мога. Всички „жълти езици“ ми звучат еднакво.

Източните люде са непретенциозни и несуетни. Пътуват много, дори с бебетата си и всичко подчиняват на удобството. Още със сядането в самолета, наизвадиха чорапи и платнени чехли за да прекарат нощта в път. Носеха дори превръзки – домино за очи за да не им пречат светлините. Толкова удобно.

Като знам колко обмислях с какво ще изглеждам по – елегантна на аерогарата във Виена, високите чехли, цвета на куфарите. А те като често пътуващи, абсолютно всичко знаят за опциите на самолета. На мен европейката ми обясниха пултчето за управление, което има всяка седалка – за включване на слушалки към екрана с филм, за лампите и въздуха, за седалката и т.н.

Гледам фотоапаратите им, камерите им, джобните компютри,  чиито екран се командва с „моливче“ /ах да го види Антоний/. И всичко това е свързано с абсолютен „непукизъм“. На групи седяха на луксозните полирани подове на аерогарата във Виена, отворили лаптопите си. Всички с джапанки и маратонки, ниски обувки, обикновени дрехи.

И за Пекин впечатленията ми  са същите. Първата вечер посветих на скитане по улиците. Разбира се докарана с високи чехли, подходящи за тоалета ми. Не видях момиче или жена с висок ток, изглеждаща като за среща. Не се обърнах след нито една блестяща рокля или костюм. Дали се обръщат мъжете. В следващите дни ще забележа. И ще ги питам. Много са любезни, готови са всичко да ти обяснят. Само в самолета попаднах на азиатка, която не говореше. При сядането ми каза „Хай“ и толкова. Много се учуди, че я питам за разликата в часовете и накрая си замина без да каже довиждане. Беше южнокорейка. Тя също беше така облечена.

Дамите са обикновено със сандали на възкъсички крачка и малки, месести ходилца, дори много от тях с плоско стъпало. Никакво кокетство, никаква женственост. Грим не видях. Лиа – ръководителката на Центъра, която се грижи за нас като майка, има малко токче, но пак с равна подметка и здраво закопчани каишки. И в магазина не видях елегантни обувки. Интересно, че на всички дами обувките като че ли се им големи. Петата отива напред и задната част на ходилото е празна. Сводът на крака не съвпада с обувката. Сигурно е много неудобно. Имам чувството, че ходилата им са по-особени, а обувките не са съобразени с ортопедията им.

Никой не знае английски. Дори в нашия хотел, предназначен за чужденци. Не може да не могат да научат няколко думи. Мисля че не проявяват интерес, може би защото страната им е в центъра на света или защото много отскоро са се отворили към него и още не са разбрали ползата от общуването. Език знаят само тези, които имат научни контакти и преводачите. Но английският им е с такова китайско звучене, че трябва да уловиш поне една позната дума за да се заслушаш. Азиатците имат по-добри уши за „източния“ английски и се разбират.

На следобедните занятия имаме помощничка-студентка англ.филология. Говори гладко, без да търси думите си , но трудно я разбирам. Тя е дошла да упражнява езика си. С кого ли?

Субординацията е на високо ниво. Обслужващият персонал си знае мястото. Попитах от стаята по телефона за вода. Естествено не ме разбраха, но веднага долетяха две момичета, щастливи, че могат да направят нещо. После пристигнаха с термос с гореща вода. В ресторанта също ми сервираха гореща. Трябвало да кажа, че искам минерална вода, иначе всичко друго е за чай. Днес в стаята ми вече има кутийка с пакетчета чай – ето защо ми е горещата вода.

На входа  на ресторанта също стоят 2 момичета  и щастливо те посрещат като придържат найлоновите ленти на вратата. Едната те придружава до стаята с обяда, която вече знаеш. По пътя се обръща за да се увери, че я следваш. Там също с усмивка чакат две, готови за подвизи. Това със стаите за обяд също е категоризация. На първи етаж в ресторанта се хранят студенти, масите са без покривки и няма климатик. На втория е за по-други – жълти покривки и лилави допълнения. От там има коридор за няколко стаи с кръгли маси за по 12 души.

Срязахме тортата за рожденния ми ден и след като останаха няколко парчета, казах на Лиа да ги дадат на момичетата. Тя не можа да повярва на ушите си. Да приобщим гледащите момичета към нас?-абсурд. Дали да инфектирам прослойката с малко демокрация? Всъщност как се е запазило това дистанциране при комунизма, който прави всички равни. Тук дисциплината е Бог. Казват, че само така се овладяват милионите люде. Равенство, равенство, но всеки да си знае мястото.

Сега се сещам, че може би и знанието на език е вид дистанциране. На обслужващите не им е нужно общуване. Англичаните затова имали труден правопис.

Всеки ден научавам нещо за изтока. Групата специалисти е толкова разнородна, но само азиатска – еднствената от Европа съм аз. Винаги са ми казвали, че имам източни черти, но за мен бе изненада, че и Лиа още на аерогарата откри същото.

В групата има двама специалисти от Малайзия – по земетресенията и метеоролог, един от Тайланд, друг от Саудитска Арабия – специалист по прашни бури, още от Судан, Ромио от Филипините, Мохамед от Египет. Всеки се занимава с тежки проблеми по бедствията, характерни за страната им. Те смятат, че сме направо щастливи с това, че имаме само бурни ветрове, проливен дъжд понякога и снежни преспи от време на време.

Филипинецът е мил и може би единствен кавалер. Разбира се веднага се включвам на вълна романтика, любов, красиви плажове и филипинки, обкичени с цветя. Ромио се смее, но тъжно. Сега се занимаваме само с бедствия – казва той. Светът не e така добър с всички. За някои прашните бури, липсата на вода са обичайни и те се молят да не стане още по-лошо.

Потресена съм от снимките. Прашната буря не е като нашата вихрушка. Носи се като плътна вълна. Какво ли става с колите, очите и носа. Земетресенията, тайфуните – снимките са потресаващи. Нямала съм представа, обаче, колко сериозно се занимават техните учени с това. Мислех, че го приемат примирено- такава е съдбата ни. Нищо подобно. Те изучават, създават апаратура за предизвестие. Не могат да спрат явлението, но всяка минута за предупреждението е ценна. От това зависи броят на загиналите. Не за всички светът е добро място. Имат морски буйове, които регистрират раздвижването още там и дават малко време за реакция.

Мислех, че къщите им се събарят защото са леки постройки. Нищо подобно – видях монолитни къщи, чиито керемиди летят и тухлите са разполовени. Всяко явление е систематизирано, изучено, сравнявано с подобни. Тяхната наука за бедствия се развива главоломно. Те имат вече успехи в реакциите и графиките показват 30 % намаление на жертвите. Дано никога не се налага да се учим от опита за такива явления.

Светът на учените за бедствия е сериозно разтревожен, но това им дава амбицията за бърз напредък. Те не се питат вече има ли или не промяна, а действат. Вода- най-тежкия проблем за пустинните държави. Откъде я вземате – питаме. От морето – обезсоляваме. А аз си мислех, че това все още е експеримент. Температурата на водата в Червено море е 27- 32 градуса, а през зимата само 25-28. Обзалагам се, обаче, че те не мислят за плаж.

Ясер е от Кралство Саудитска Арабия – богата страна. Тя субсидира не само капиталовложенията за обезсоляването, но и ползването на водата. На месец гражданите заплащат символично – около 10 долара. Тук все още светът се върти около зелената валута.

Правителствата на тези страни влагат неимоверно много в науките за атмосферата. Кажете ми един проблем или бедствие, който не идва оттам. Само земетресенията – дали? След тях обикновено следва проливен дъжд или студ. Случайно ли?

Поразена съм от капиталовложенията в Китай. Да! Китай на Мао, Китай с ориза, Китай – новото икономическо чудо. Колко ли още имаме да научим за него? Китайското правителство е осигурило бюджет за метеорлогичните науки 5500 милиони юана за 2006 г. Кривата на средствата сочи стръмно нагоре – през 1987 г са били 500 милиона, а 2001- 1500 млн. Стигат ли – питам. Какво значи стигат, нещата се развиват, като поискаме ще имаме още – с гордост го казват. Направили са невероятни неща. Страната е осеяна с метеорадари толкова на гъсто, че улавят всеки каприз на атмосферата-158 на брой /ние имаме само на летищата – София и Варна/.

Лекцията е невероятно красива с цветните снимки от локаторите. Колкото повече и наситени цветове има – толкова по-страшно е явлението. Изучено е всяко кв. сантиметърче от картината, раздробено на части и цветове за да го познаят отново и отново. Имат 279 индикатора за гръмотевична дейност, осем метеосателита и др. Има  Институт по метеорология, Китайска академия за метеорологични науки, Тренировъчен център на Китайската метеорологична администрация, където сме ние и други, за които ще разкажа отделно. Всичко е в обособено пространство като малко градче.

Поели са изцяло обучението за бедствия в този регион, а тези които пристигат са също от държави, оценяващи ползата от това. Има и дистанционно обучение и тренировъчна система към него.

Не съм видяла още самия център по прогнозиране – само схема на системата на действие. Надявам се на чудеса. Учебният център е на високо ниво. Хотелът е много хубав, стаите не се различават от нашите хотелски. Има климатик и телевизор във всяка стая с 62 канала – всичките китайски.

Учебният център е цяла сграда със зала и помещения за техническия и обслужващ персонал – четири момичета, ръководени от началничка. Само чакат да свърши чая и долитат. В залата има два автомата за топла и студена вода, отделно в тяхната стая. Май няма помещение без тези автомати. В коридора на хотела на всеки етаж също има. Между другото обслужващия персонал е наистина много – по вратите, сервиращи, отварящи врати и т.н. Явно не са започнали още съкращенията.

Но най-интересното.

В Китай има 24 часов телевизионен канал за метеорологичното време. Пускам телевизора в стаята и попадам на прогноза. Какъв късмет, си казвам. След малко, отново – за друга част на света. После синоптик с картата си. Заглеждам се. Невероятно “ WEATHER CHANAL“. Дори да не си специалист е интересно. Статистиката показва, че билион хора ежедневно гледат канала.

Прогнози, снимки от сателита, здравни филмчета, дори детски, в които с анимация като в приказките обясняват на децата явленията. И реклами, реклами. Ето занимание за богати и предприемчиви българи. Да го направим. Знам как. Това ще бъде най – гледаният канал. С репортажи от всички краища на страната, снимки от постоянно включени камери, връзки с други метеоканали. От там ще блика информация, към която се пристрастряваш. Разбира се, че е голямо капиталовложението, но после рекламите…

Всеки има доклад за дейността си. С гордост показвам и нашия монитор  в центъра на града и бягащата пътечка, в които вложи Общината. Това е наченка на телевизионната идея – варненска. Всеки доклад е интересен с дейността на метеорлогичните служби в страната. Тропически циклони, тайфуни, прашни бури.

Гео от Танзания показва и нещо за страната си. Нгоронгоро е лъвът – символа на силата и гордостта на Серенгети /“Серенгети няма да загине“/ – спомняте ли си /Та лъвът е красив, с мощна грива. Тя е без грива, но със самочувствие. След това показва племето на масаите, които обитават отделни области така както индианците. Техните жени са също без коси – нула номер. Затова пък са украсени вратовете им с какви ли не „бижута“. Мъжете имат коси и украса по тях. Казвам, че и те като лъвовете – само мъжките са с прически. Едва сега Гео поглежда по този начин нещата. Между впрочем, гледайки го, всички си мислим, че той е масай някъде дълбоко в рода си.

От всички само Мохамед от Египет не изнесе доклад. Така си и знаех – ленивостта е изписана и на физиономията му и на маниерите му. Първо не беше разбрал, след това го заболя зъб, после гърлото. Дори останалите араби се възмутиха. А толкова исках да разбера за метеорлогическото обслужване около пирамидите.

Няма го вече Китай с ориза и еднаквите дочени костюми или поне в Пекин не е така. Невероятен град. Космополитен, внушителен, блестящ. По улиците вървиш с вдигната глава за да виждаш високи, причудливи сгради. Огромен многоцентров град. Ние сме в един от тях, но когато попаднах в този в близост с площад Тиен-анмън, бях пленена.

Това, което виждаме по филмите за западните градове. Високи сгради, отрупани със светлини. Във всички цветове, пулсиращо крещят рекламите на най-прочутите фирми. Празнично, космично, невероятно. Искаш да бъдеш тук пак и пак. Никаква представа съм нямала за Китай. Хората, обаче, по-трудно се променят. В скъпите магазини, където има разпродажби на купчини е нахвърлена стоката и продавачите я рекламират с викане като на пазар. Имат кресливи гласове. Не те изпускат, предлагат едно, второ, трето. Няма пазарене. Колкото и бройки да вземеш, намалението вече е направено и край. Цените са 5, 10, 15 юана / 1 $  е 7,5 юана/. Красиви, интересни неща, джунджурии.

Но за нас няма изненада. В България е пълно с китайски стоки и аз съм сериозно затруднена с какво да изненадам приятелите си.

Навиците трудно се променят. Знаем го и от нашето битие. Между скъпите улици попаднахме и на една, където стоката им беше направо на земята върху разни постелки. Дреболии всякакви. С часове те кандидарстват. Имаше дори и кристали Сваровски – с кутийка и диплом. Само 15 юана /2 долара/. Не повярвах, че са истински и не купих. Ами ако са били оригинални? Още си мисля за тях.

На същата улица се пече и яде какво ли не. Мръсно е като на нашия пазар. Големи скари и всичко е на шишчета. Пекат морски плодове, месо, разни видове доуфу. В другата си ръка продавачът държи метална пластина нагорещена и отгоре затиска като с ютия. Така няма нужда да го обръща.

Плодове – познати и непознати всичко е на шиш – дори няколко големи зърна грозде. Резените пъпеш също са на пръчица. Изглежда като нашия пъпеш, но хрупа.

На друга улица, където се пресичат много транспортни средства, по тротоарите е истински пазар. Паноптикум. Дори в клетки за птици, или в чанти има кученца и котенца. Хубави, даже някои ангорски – по 15 юана. Всичко е поставено на някакви одеала, направо на земята. В четирите краища са вързани и когато по незнам какъв начин си съобщиха, че идва полиция, подхванаха в средата връзките, образува се чанта, нарамиха я и тръгнаха спокойно.

Шарени пекински дни. И знаете ли как завършват понякога – с танци. Може би за разтоварване, или за спорт.

А на голямата улица е друго. Има вече много частни автомобили, китайки също шофират. Булевардът е разделен на две с красиви бели, метални огради, които винаги могат да се изместят, ако е нужно. В двете страни, пак с белите заграждения са отделени алеите за велосипеди. Има и паркинги за тях. И никой не ги краде.

Рикшите  са велосипеди. Не попитах колко струват, но са неугледни и мръсни. Стоката също се разкарва с тях. На задните две колелета е монтирано мръсно ремарке, пълно със стока. А колко им е трудно, ако това са бутилки с течности.

Но най ми хареса идеята за пешеходци – вместо подлези-надлези. На  места на големия булевард, там където са и спирките има такива. Стълбища от срещуположните тротоари, които водят нагоре към пътя, свързващ двете стълбища. Получава се мост над булеварда. Подобно на този на Златни пясъци пред Морско око. Удобно, красиво, отгоре с чудесна  гледка в двете посоки. И най-важното евтино. Няма подземия, поддръжката им, пълнене с вода и да ви е страх да влизате вечер.

Невероятни сгради. Питам Софи /студентката по английски/ – това китайски капитали ли са или чужди. Китайски са – казва. Съмнявам се. Те просто не казват нищо неизгодно за тях. На бутилките Кока Кола надписите са на китайски, въпреки че вида, цвета – всичко е като на оригинала. Само в някакво ъгълче има малък, оригинален надпис. Напитката е наша, казват те.

Мисля си за  киселото ни мляко, което без да се усетим стана „Данон“. Дори чужденците ни казваха, че не трябва да допускаме това. Говорим за Мао и за Синьото облаче. Тя не знае нищо за професорите, които загинаха по нивите и свинефермите. Не знае преди Мао какво е било. Филма „Последният император“ – не си ли гледала. Не! Пак се съмнявам. Или може би… Като си помисля, че и нашите младежи не знаят нищо за небивалиците на социализма и дори не вярват като им разказваш.

И все пак има като че ли този синдром да не разкриват много за себе си. Това е, което виждаш. Без коментар. Опитвам се да разбера за студентите. Плащат ли много за стола. Не много. Така и не ми обясни Софи къде живее – в общежитие, квартира.

Все още дисциплината е на високо ниво. Спомних за лесното време когато стига да намериш стоката, купуваш без да си мислиш, че може да има и по – евтино. Вещите са с различни цени и тук, но услугите са желязни. На всички таксита пише 2,00 юана и наистина е така. При това на светофар не се движи километражът. Връщайки се с две коли, тарифата беше еднаква. Не е скъпо. Автобусът е 1 юан. Метрото 3 при влизането. Вътре – накъдето искаш. Курсът на долара е еднакъв във всички банки и само срещу паспорт – попълват сто документа и регистрират чейнджа на още един компютър. Спомняте ли си това време?

Метрото работи до 11 часа вечер. Просто спря, изгониха ни навън, дори не знаехме къде сме. Ето как опознахме такситата и се зарадвахме, че не лъжат. А иначе в магазините не можеш да се пазариш. Само на улицата. В Летния дворец ме спряха да ми предложат олимпийска фанелка – за 30 юана. Аз не исках, цената падна на 25, на 20. важното е да не изтърват. Какво, пък, нека Антоний първи да има такава фанелка – това е по-малко от 3 долара. При плащането, обаче, се оказа, че имам 10 и две по пет банкноти – едната по -малка. Това било 0,5 юана. Просто някой ми я пробутал за 5. Казах няма да купувам защото все още не познавам банкнотите и не знам цените. Добре дай 15, съгласява се бизнесменката. Между другото тези, които ходят из парка със стоката знаят английски.

Веднага се лепва друга с малко куфарче и ми показва поне десетина Ролекса. Бях чувала, че Ролекси имитация могат да се купят евтино тука и ето ти случай синовете ми да имат. Момичето казва, че са имитация, не лъже. Купи за мъжа си. Нямам мъж. Добре за децата. Започна от 100 на парче, после взех два за 80. Само да работят. Изглежда, че когато не хитруваш, имаш успех. Аз наистина не бях убедена, че трябва да купя веднага, не знаех цените, но тя победи. Каза, че ми ги дава като на приятел. Ама какви приятели може да сме с тебе, философствам аз. Добре защото нямаш мъж, а двама сина – затова ти ги давам евтино. Кой кого излъга, ще видим.

После се лепнаха тези с такситата – вече излизах от двореца. Не, аз ще взема автобус. Далече е -казват, но аз виждам, че не са таксита с жълто и бързо напускам територията. Минавам по малка, мръсна, миришеща лошо улица. За първи път ме достраша. Ходя с парите, паспорта, онези разбраха, че мога да плащам. Лия ми каза навръщане да взема такси, да не търся автобус. Вземам държавното – 24 юана – 3 долара. Разстоянието е огромно. У нас не биха ми стигнали 20-30 лева.

А защо съм сама?  Просто другите не искали да ходят по музеи. Като скитали, скитали пак по магазини, решили и дошли. И не могат да се нахвалят какво са видяли. Трябва да те слушаме, казват. Ами да. Като по магазините. Влачим се цялата група, изчакваме се постоянно. Въведох срещи. Ето тук – след 1 час. Кой където иска да ходи.

МОИТЕ КОЛЕГИ

Да ви разкажа и за моите колеги. Сигурна съм, че успях да ги накарам да мислят за България. До всяко наше име има не само страната, но и континента. На мене пише – Европа. Другите са от Азия, Африка, Филипините. Сама съм в групата сред мъжете. Това са хора от мъжки свят. В техните страни, жените са за у дома.

Красивият арабин Ясер е от Кралство Саудитска Арабия и има забулена жена. Само очите й се виждат. Там са най-строги нравите. Тя не ходи никъде. Питах ги един по един по една жена ли имат. Не посмяха да си признаят за втора, може би защото преди това философствах, че мъж с много жени носи сърце, разкъсано на парченца. Ясер казва, че е много зает и няма време за много жени, пък и защо да си дава парите. Много уверено пояснява, че мъжът дава сигурност на жената и затова я пази у дома.

А като имат много жени, все пак изневеряват ли? Не разбира се? – казва. Поглеждам го хитричко. Аллах позволявал само един поглед настрани. Повече не. Този път той гледа хитричко, а аз съм убедена, че само днес ми хвърли повече от пет погледа. Добре – продължавам спора. Новата интелигенция може да поведе нещата. Ти ходиш по света, виждаш другите, защо не промениш нещата около тебе. Аллах не дава – ме разбива той. А къде са твоите наметала за снага и главата, а за компютъра знае ли твоят Бог, а за пътуването със самолет, а това, че искаш да промениш света като изучаваш бедстивията и искаш да ги спреш, макар, че той ти ги изпраща. Този път гледа не съвсем хитро.Тя му звъни. Не много любезно я отпраща. Не й ли казваш, че я обичаш? Тези несериозни работи не са за мъжете – отговаря.

Мисля си, че мъжете пазят статуквото защото им е удобно, без да съобразяват, че живота им преминава в самота. Сами по заведения, почивки, пазарене. Там е най -строго – ми пояснява Ахмед от Судан и даже малко им се присмива. При тях жените покривали не цялото тяло, но той бил по – съвременен и дори танцувал с жена си когато се съберяли тайно няколко смели семейства.

Продължава за Саудитска Арабия. Първо се договарят родителите за сватбата и после се срещат младите. Ако каже, че ще я вземе, тогава тя си показва лицето. Церемония няма, за да не се покаже булката. Няма и снимки – това е забранено. Иначе празнуват поотделно мъже и жени. Така жените имали възможност да си махнат наметалата, да се повеселят. Много ми стана.

Чонг от Малайзия също имал една жена и му вярвам. Той е от всезнайковците. По всичко е компетентен. Още първия ден на масата толкова подробно ми обясняваше, че аз помислих, че е от организаторите. Оказа се китаец по майка, който живее в Малайзия.

Махмуди също е от там. Едно добро, усмихнато, находчиво момче. Той казва, че има засега само една жена – майка му и постоянно ми показва какво й е купил. Между другото той намери чудесни китайски покривки за маса от разпродажба, които аз не видях. Видя ли, ми вика, като ни уреждаш срещи за да не бъдеш с нас. Той е геофизик, а Чанг метеоролог.

Метеоролог е и Гео/съкр/ от Танзания – оперативна метеорология и моделиране. Цветът му е от най -най-тъмните. Изключително внимателен, възпитан, дава милостиня на просяците. Взема 400 долара заплата /нашите синоптици 250 лв/. Има една жена и две деца. След големия разговор за жените, споделя с мен, че казва на жена си, че я обича.

Имам и хубав, млад колега от Тайланд – Чайчен. По майка е китаец и малко прилича на руснак.

От Египет е Мохамед. Има съвсем европейски изглед – бял, със светли очи, едър. Но е от тези отпуснати, мързеливи мъже, невълнуващи се от нищо.

Ромио от Филипините е единственият кавалер, прави път, пита те как се чувстваш и гледа с добри очи. Той се занимава с тайфуните. Три дни по-късно пристигна и Есмералда от Филипините. Тя е хубава, млада, малко по – мургава от обикновеното. Веднага се включи с висок глас и смях във всичко, заяви, че не е женена и си търси мъж. Веднага се заинтересува от големия ми син и България. Щедро се съгласявам двамата да й отидем на гости, да ни посрещне с гирляндите цветя, коктейли и танци. Веднага избройка Ясер, но сбърка с прекалена нападателност на темата жени с фереджета, колко много сте богати в това Сауди /съкр/ Хитряга – веднага разбра, че е прекалено узурпираща за него и се дистанцира.

Ясер е невероятно умен. Жалко, че не е в по – развита страна. Знае английски много добре и постоянно разговаря с лекторите. На компютъра е бог. Само той има лаптоп освен мене. Неговия е по-хубав. А колкото до английския -„азиатския“ английски е ужасен. Никакво произношение, но помежду си се разбират. Аз се чувствам неразбираща. Казват „фифтри“ вместо „фифтеен“ /15/. Питат ме колко ми струва билета, но вместо „тикет“, чувам „китчен“ /кухня/. Мисля, откъде ли знаят, че сега се интересувам от кухни. Моят английски е по-беден, но си мисля, че е по-правилен.

Като ги обсъдих всичките, май трябва да се замисля и мен как ме виждат. Какво ли се върти в азиатско арабските им мозъци? За тях е необичайно да има жена тук. Първо дошла чак от една далечна страна сама. Имам ли семейство? Казвам, че съм щастливо разведена с двама сина и ги гледам сама. Сигурно си богата – казват. В България има ли много жени директори. Да, има и в парламента. Разказвам им постоянно и вече може би в очите им съм на тяхно ниво /дали?/. Но ме слушат. Моите идеи за организация се възприемат.

А колкото за България – това беше цяла мъка. Столицата е Будапеща – предполагам, че нея пък я бъркат с Букурещ. Моят доклад започнах с това кои сме ние. За съжаление нямах карта Европа, но много подробно обясних къде се намираме. Черно море и Турция за тях са ориентир. Разказах им за курортите, за полетата с рози. Подарих им дървените мускалчета с рози. На Ясер възложих с това да се обясни в любов на жена си. Махмуди веднага каза, че майка му ще се зарадва много. Също и Гео ще трогне жена си. Мисля, че ги спечелих за България.

Разказах им за медицинските сестри в Либия когато новината ме завари тук. Те не знаят нищо за това. Днес попаднахме на професор, специалист по цунами. След лекцията на екрана пишеше не само обичайното на англ. Благодаря за вниманието, но и Спасибо. Щях да падна. Той каза, че е разбрал, че в групата има българка. Ходил в Русия, Чехия и Полша. Знае за България и за розовото масло. Преживях го като победа.

Трапезата и междучасията са времето за разговори. Ако знаете колко сериозно се занимаваме. Лиа контролира посещенията и ако закъснееш ти звъни по телефона. Реших да не закусвам и това много я притесни, да не би да изтърва и лекцията, като не ме вижда сутрин на масата. Сутрин и следобед учим – 6 часа дневно. Само вечерите са свободни, но при тези разстояния не можеш да отидеш далече. Днес събота сме само до обяд. Спомняте ли си това време, когато работехме и събота? Много неприятно. Следобеда посветихме на Летния дворец.  Чакаме утрешния ден за други интересни места.

ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ТРАПЕЗАТА

Китайската храна – така известна и същевременно непозната. От нашите ресторанти знаем ориза, соевия сос, пържените зеленчуци и някои салати с водорасли.

Тук съм в море от усещания. Очите ми виждат цветни бюда. /Още Юки на времето ми беше казала, че при тях всичко е цветно, а нашите манджи са само в червено – кафяво, не бях се замисляла/. Няма блюдо, в което да не пъстрее зелено, да не привлича червеното. Подобно на шопската ни салата.

Мислех си, че ще има шведска маса, а съм поразена от възможността за пълно потапяне в китайската кухня. Наистина се чувствам като в приключение. Всичко е ново. Трябва да си смел приключенец за да опитваш. Постоянно питам Лия какво е това и й повярвах, че няма да ни поднесат змии.

Казах ви вече за големите кръгли маси в отделни стаи. На стената задължително има окачена плетеницата с червени ширити, която знаем и от нашите магазини. Сега разбирам, че това символизира здравите връзки в семейството и на трапезата. На голямата маса в средата има някакъв специален диск, който се върти. Отгоре е сложено дебело стъкло, което не стига да ръба на масата. Върху него се нареждат различните блюда. Пред нас има само място за чинията ни /малка/ и чаша. Стъклото се върти и пред теб изплува блюдото, което искаш. Всеки си сипва в чинията. Това те кара винаги да се съобразяваш с другите, за да не завъртиш когато някой друг в момента си сервира. Мислиш и колко да си сипеш, за да има и за останалите. Това те прави част от групата.

На масата задължително има една голяма риба със сос в овална чиния, ориз и вместо хляб нещо като нашата баница, но само от две корички с почти нищо в средата. Нарязано е като торта. Всичко останало е като салати. Дори месото – пилешко, телешко или агнешко с много зеленчуци, така че задължително загребваш и тях. Морски дарове – познавам само скаридите, също с разни тяхни зеленчуци. Кожа от риба, силно подлютена. Всякакви морски гъби и не само морски, фъстъци сурови, поляти с нещо като соев сос и винегрет. Много е вкусно. Краставичките са нарязани на дълги и тънки парченца като макарони, доматите са от тези като напръстник – друг път големи, но нарязани тънко като шунка. Салати наподобяващи фиде с много подправки.

Лиа казва, че това е зеленчук, но си мисля, че е фиде, направено от зеленчуци, а не от тесто. Много е трудно да го сипеш в чинията си. Все нещо се проточва и бум върху масата. Лиа показва как с пръчиците може да вземе само едно, дори и едно зърно с ориз. Няма последователи.

Впрочем Есмералда може и колегата от Тайланд. Салата от нещо като зелен боб, но по-тънко и кръгло, също много подправено. Сол и пипер на масата няма. Каквото е подготвено от домакините – това е. Оризът е безсолен и безвкусен, може би защото го ядат като хляб – върху него слагат лютивите неща. Цяло парче месо не се сервира. Дори бутчетата са нарязани на филийки в средата с парче кост. Две пържени рибки в чинийка – също на парченца. И интересното е, че храната стига. Никой не яде по много от едно.

Имаше и оризови блатове – тънки и прозрачни, върху които слагахме сос и зеленчук и завиваме като дюнер. Не ми хареса. Супник също има с малко чорба, едро нарязано зеле и парченца доуфу. Пачи яйца, които са станали кафяви от соса, в който са варени.

В малки купички  първо ти сервират чай – купичките са като лабораторните тигли. Въобще чаят е „царят“ на всичко, което се консумира – преди обяда, по време, след него и постоянно. Алкохол не се пие.

Накрая сервират диня и пъпеш. Пъпешът хрупа – такъв е сортът. Динята е като нашата. Трябва да се науча да я режа по такъв начин. Резенът ляга на една страна и се реже на тънки триъгълници – по – тънки от пръст. Много е удобно, в едно парче има не повече от няколко семки и като го захапеш не тече. Най-интересното е, че няма значение кога ядеш десерта. След динята могат да се върнат на рибата.

Сутрин има пликчета с мляко за една чаша. Пържени яйца на очи, тънички и жълтъкът не потича. Има и нещо като мекици, само че са тънки и дълги. Пак домати, салата, шунка от говеждо. Сирене нямат, нито масло – само конфютюр. И само на закуска има хляб, малко жълт на цвят. А кафе изобщо не пият. Нас ни давят с 3 в 1. За мен винаги е било нещо като боза. Питаха ни за някакви желания, казах кафе, но не би. И в учебната зала е същото. На масичка до автоматите за вода има винаги пакетчета чай и „кафе“. Автомати за кафе и чай нямат. Вероятно за тях чай от автомат е светотатство.

Новото трапезно приключение е „Патица по Пекински“.  В китайски ресторант при нас е много скъпо, но за тях не е нещо особено. Ако не бях попитала, нямаше да знам, а го очаквах с нетърпение. Нарязано патешко месо на тънки филийки. Отделно е сосът в малка паничка като хим. тигли. /Чаят се поднася в същите тигли/. Той е гъст като петмез и много вкусен. А това, което ни пробутват в нашите ресторанти, е нещо като оцет. Те го наричат винегрет. Топиш филийката патешко в сос и това е. Но печенето е особено.

И пилешкото и патешкото, дори рибата имат някаква особено овкусена коричка – сладко-кисела. Не ни сервираха пилешко в сладко-кисел сос, което е хит в България. Дали е измислица за нас?

Понякога има в голяма чиния рошави топки. Видът е на птичи гнезда от тънки фиденца. Хрупат като чипс, а в центъра има малко парче морска храна. Много вкусно – голям специалитет. Глезотийка си е. И най – интересното, че се храниш до насита, но не се чувстваш преял. Сега разбирам какво значи 40 хапки от 40 различни ястия. Това е рецептата. Започнах да го чувствам, но кой ще седне да ти приготвя толкова манджи.

Питах ги за у дома. Естествено, че домакинята не може да сервира толкова храна едновременно. Джени, другата ни преводачка, разказва, че й поставили условие да отслабне за да я вземат на работа тук. За 2 седмици го направила с тази храна. Дали ще отслабна?

Лиа ни покани в ресторант с многонационална храна, защото Ясер постоянно говори за пици. Плаща се по 40 юана на човек и консумираш на корем – пици, ястия, салати, плодове, сладкиши, бира, кола, мляко. Неизброимо. Ядохме много особени плодове. Външно прилича на уличните ни кестени преди да им падне бодливата обвивка. Тези таралежчета се сервират срязани и отвътре вадиш бял полупрозрачен плод с мека ядка. Има и друг плод, който нарязан на филийки представлява червена обвивка с месеста бяла част с черни точици, все едно поръсена с черен пипер. Природата е толкова разнообразна –  като света и хората.

Няма да забравя рождения си ден – 25 юли.

Това беше първият ден на конференцията. По-голям подарък може ли да има – да бъда на другия край на света, в страна, която за нас е друга вселена, точно на този ден. Почерпих с български шоколадови бонбони. На обед получих още по-голям подарък. Лиа се беше погрижила за торта. Голяма красива кутия, обвързана с червена панделка, малка кутийка и корона от картон, на която пише „Честит рожден ден“ на китайски и английски. Сложиха ми короната, отворихме тортата с цвят бяло и лилаво. От малката кутийка извадиха лотос, чиито листчета завършваха с малки свещички. Запалихме ги. При духането листенцата се отвориха заедно със свещичките, в средата остана една по-голяма свещ и се включи мелодията. Не съм виждала нещо подобно.

Бях трогната до сълзи. Казах им, че досега съм мислела, че подаръкът ми е идването в Китай – нищо че съм без приятелите си. А Шансът ми прибави нови приятели. Те харесват емоциите. Разрязвам тортата по настояване на Лиа и въпреки, че не сме започнали обяда, ме кара да я сервирам.

И отново торта, риба, салати. Никакъв ред. Между впрочем когато раздавам чинийките с торта, мъжете са много учудени, че първо трябва да получат дамите.

ЛЕТНИЯТ ДВОРЕЦ

Летният дворец е невероятно красиво място.

Тук за първи път видях прочутите сгради с покриви, закривени нагоре в краищата. Знаем ги всички от картинките. Казвам си, че приличат на усмивки. На площ от 290 хектара са разположени градини и дворци, езерца и мостчета, редки дървета.

От едната страна е езерото, чиято площ не влиза в тези хектари. По цялото му протежение има каменни парапети и покрита пътека, за да могат да се разхождат дори когато вали. Във водата се носят лодки и корабчета в старинен стил и пак с усмихнати покриви. Чудиш се къде по-напред да си направиш снимка. Само сега съжалих, че съм сама – няма кой да те щракне. Иначе на такова място е по-добре да си сам. Спираш където поискаш, не трябва никого да изчакваш, да търсиш. В някои от старинните къщички /вероятно тези за прислугата/ има магазинчета за сувенири.

Не може да се опише всичко – просто е неповторимо и несравнимо. Друг свят. Представям си хлопащите дървени чехли като джапанки, кимоната и ветрилата. В съзнанието ти ехти отминалия свят и тъжно ти показва покоите си. Всичко това е построено през 1790 г от Император Куанлонг. Познайте в чест на кого. В името на най-великата Любов. За да отпразнува рождения ден на майка си, той построил всичко това. Щедро показал обичта си и чрез финия камък на дворците и бронзовите склуптори. Посадил дръвчетата за да разказват за това, долетяли птиците за да го възпяват. Трогната съм до дъното на душата си.

ЗАБРАНЕНИЯТ ГРАД

Така се нарича Императорския дворец на династиите Мин и Цин. За повече от 520 години тук са живяли  24 императора.

Невероятно пространство от 720 000 кв.м. Представете си филма „Последният Император“. Сградите са от камък с красивите „усмихнати“ покриви. Подпокривното пространство е изрисувано в жълто, синьо и червено – всяко сантиметърче. Не може да ти се насити окото.

Влиза се от двор във двор, все едно руските кукли, които са една в друга. Тъкмо си помисляш, че това е краят и има нови стълби. Стълби, стълби от камък с инкрустации и те водят до сграда, която се сътои от едно помещение с каменен под. Големите врати са една срещу друга в средата, а стаята в двете ниши встрани. Като товарните вагони. Отстрани с обща веранда има малки помещения, вероятно за прислуга или охрана.

Вътре – никакъв комфорт. Мъча се да си представя императорския бит тук. Мисля, че духът на живота е бил в многобройните дворове. Помещенията са били само спални. А може би разкошът се е състоял в мебелировката, която подобно на нас не са запазили, защото е от времето на…

Само една зала има, която е с невероятни резби по троновете и стените. Там не пускат – гледаш и снимаш само от вратата. Не можахме да видим всичко. Невъзможно е. И крака да не ти останат пак не ще обходиш пространството. Вероятно това е било и част от тяхното развлечение – да обикаляш все нови и нови места. Иначе ще е скучно. А големите дворове – представете си стадиони от камък. Влиза се от единия в другия – стълби, сграда и ти отварят вратата за следващия. За да не ти стане скучно, отстрани има джобове, които по обиколен път отвеждат до другия двор.

Няма растителност. Нали затова си е имало и Летен дворец. Не успявам със снимките. Не тръгвайте на дълъг път с нова апаратура. Сега се уча с камерата, нямам опита да правя филм, вероятно нищо няма да излезе. Минавам на фото, обърквам зумирането. Добре, че колегата от Тайланд има същата камера.

Сетих се – ще организирам последните дни филмов фестивал, ще класирам победителите и ще копирам филмите им.

Между другото разбирам защо това тук е било Забранения град.

Тълпата е отчайваща. Не можете да си представите многолюдието. Освен китайците, тук се изсипват всички туристи. И пак не е препълнено. Но последиците са ужасни. В първите дворове се продава храна и се яде и пие. Уморените са насядали на земята. Прилича на бежански лагер. Грозно и нечисто. Ролята на кошчета за боклук изпълняват хора с големи черни пластмасови чували, които прибират всичко. Бизнесът процъфтява. Павилиони, където се продава какво ли не – дори и цитатите на Мао. Майстори ти гравират купения медалион.

Продават вода – ето ви идея. Тя е стояла толкова много в камерата, че вътре плува голямо парче лед. Така ще е студена по-дълго. Фотолаборатории на открито. Количка като за зеленчук, под рафта фото принтери и готово.За минути имаш снимките. Ако искаш снимката ти ще бъде сложена и ключодържател. Много се котира. Картички, пътеводители. Просто те обграждат.

Информацията ми беше, че китайците много ще се изненадат, ако не се пазариш. Много ми харесва и казвам и на другите. Ясер се подсмихва, нали е богат. Но после започна да се ядосва, че другите плащат двойно по – малко и се амбицира.

В първата сграда на Летния палат има цяло студио, където можеш да се преоблечеш и да се снимаш. Невероятни джунджурии се продават. Нефрит – дали е истински. В голям магазин, където е скъпо, ми казаха да не купувам по пазарите защото е имитация. В една от сградите има млад калиграф. Искаш ли, ще ти напише името на китайски и ще вплете вътре знака за щастие. Става като картина Ясер го откри. Написа името си, после на баща си. Напиши на жена си и това ще й бъде подаръка – казвам. Калиграфът се радва на клиентелата. Искам и аз и искам да се пазарим. Арабинът не е съгласен. Това беше преди да се амбицира за цените. И така имам цяла картина с името си за 60 юана /7 долара/ Въобще не съм сигурна, че е правилно написано, защото момчето не можеше да го изговори.

Есмералда купува картина от първата изложба за 90 юана. По нататък, носейки картините, правим впечатление на друга картинна галерия. Замъкнаха ни, почерпаха ни с вода, но ние не искаме да купуваме. Цената на картините е 100 юана.Само ако е 2 за 100 може. Обясняват ни колко е скъпо и т.н. Излизаме си. На връщане сядаме на пейка срещу галерията. Момчето ни държи под око. След малко пристига 2 за 120 юана. Ние – не. И си тръгваме. Когато разбра, че няма да ни види повече, отстъпи. Победа? Не! След два дни стана ясно, че цената е много по-ниска. Но те в момента те правят победител в жестоки преговори.

Впрочем тези млади хора, които правят бизнес, знаят английски. Бизнесът наистина върти света и го развива още от неговото създаване. Излизаме и се влачим уморени. Половината група я няма.

Площад Тиен-анмън, който е пред двореца, ни се вижда още по-голям. Мао е временно скрит, поради ремонт. Пред Парламента има паметник висок 38 метра, посветен на първото Народно събрание, възвестило промените. Толкова много впечатления.

Страхувам се да не претръпна и да загубя част от усещането. На площада винаги има много хора, дори вечер. Уморените сядат на плочите. Чужденците се чудят, чудят и накрая сядат. При тези разстояния май забравяш възпитанието.

ГРОБНИЦИТЕ НА ИМПЕРАТОРИТЕ ОТ ДИНАСТИЯ МИН

На връщане от Китайската стена ги посетихме.

Тук са погребани 13 императора от тази династия за 300 години.

Огромна градина – парк, красива и поддържана. Местността е хълмиста и има и горички, пътечки, масички със столчета във формата на слон. Интересно – Забранения град, дворецът на императора, е каменен и незалесен, а за гробницата е предвидено да е потънала в зеленина.

Отново каменния барелеф – той е Драконът, Тя – птицата Феникс. За кой ли път си задавам въпроса – коя от тях? Първата съпруга или втората или… Гробницата е толкова дълбоко поставена, че слизаш и слизаш в безброй мраморни стъпала. Става все по-хладно и влажно. По мраморните стени се стича влага. Мраморни врати, дебели цяла педя, са затваряли същинската гробница. Долу са сркофазите с калпак от червена пластмаса.

Всъщност това са само местата на саркофазите. Неприятно място – студено, влажно, ехтящо, гробовно и банкноти и монети, хвърлени от туристите – засипани са оградените пространства. Не мога да го разбера. Нали хвърляш монета ако искаш да се върнеш тук? Защо е тази щедрост? Но навън животът продължава да кипи.

Търговците. Те са навсякъде. Едно историческо местенце и всяка вещ, която се продава е посветена на него. Значки, висулки, малки статуйки, ключодържатели. Невероятна изобретателност. Кога ще го направим и при нас така. Да ценим историческите си места, да съумеем да ги полуляризираме и да направим бизнес от това – такъв, че всеки да иска да отнесе нещичко от това местенце. Къде са медалионите, ключодържателите, чашите, на които да пише Калиакра, Варна. Да има такива вещи, че и на другия край на света да се знае за нас. Засега ориентирът е – България някъде „близо до Турция или Гърция“ Тъжно!

Казват ми, че Китай значело и друго – Нация на нациите. Дали няма да стане така. Те вече правят икономическото чудо.

Очаквам следващото чудо – най-важното за мен. Посещението в Китайската метеорологична служба.

Но преди това ще се върна в древните чудеса.

ВЕЛИКАТА  КИТАЙСКА  СТЕНА

След 500 години тя още е чудо, дори и при последната класация. Единствената постройка, която се вижда от космоса. Построена е през 1505 г от династия Мин. Въобще тази династия си е била героична. Където и да отидеш се срещаш с нейните подвизи. По тези времена Китай е имал проблем с монголците от север и го е решил по най- скъпия и труден начин. Затова са си запазили държавата и народа и днес се радват на многолюдие. Построена от гранит, високо в планината. Висока е 8 метра и  широка, колкото да миниват едновременно 5 коня или 10 души. На всеки 500 м има кули където са били постовите и наблюдателите.

От северната – проблемната страна е планината и е непристъпна. Невероятно посетена. Хубави пътища водят към нея. И тук е пипала китайската работна ръка. Отстрани на пътя са посадени петунии, а на паркинга дори амфитеатрално са бетонни саксии със същите цветя. Автобусите сноват непрекъснато.

След слизането започва епопеята. Полегат път, после стълби, стълби, пак полегато. Иска ти се отвсякъде да заснемеш, но можеш ли да занесеш всичко у дома, опаковано в кадър. Излиза ти въздуха от изкачване и едва ли ще си толкова красив на снимките. Накрая купувам картички и това е.

Гледката остава в очите ти, но в съзнанието е едно преклонение пред човешкия труд и решителността да опазиш това, което имаш. Стоиш си горе и си мислиш, че си на място, видимо от космоса. Вижда се не човекът, а резултатът от човешкия труд. Единственото непреходно. Да създаваш за поколения – не, а за вечността. Това като че ли е стил на поведение на китайците. Преди 5 века с много пари и труд са решили проблема. Сега е пак така – не си играят на дребно. Те трябва да се защитят от природни бедствия и действат по същия начин.

Строят нова китайска стена и тя се казва Система за предупреждения. Също струва милиони, дори билиони, влагат се много усилия в създаването и специализирането на кадрите, доставя се най-новата техника, сателити кръжат със своята апаратура. Нима това не е нова китайска стена? Камъкът е останал в древността, но целта е същата –  ЗАЩИТА.

Мисля си за нас. Колко по-лесни ни са проблемите – засега. Имаме да се опазим от едни проливни дъждове, силен вятър – не ураган и пожари в горите. И какво правим? Тук малко пари, там малко. И накрая-нищо.

Нито почистихме от раз коритата на реките, нито сме въоръжили специалистите с достатъчно техника. Смешно – имали сме само един самолет за гасене на пожари и той бил подарен за Старозагорско и ще стои само там защото летателния му час бил много скъп. А горите, които изгарят колко струват. Водата не достига. А не сме вложили в нова водопроводна мрежа. Има повече от 60 % загуби по тази. Трябва всичко наведнаж да се направи, да струва много пари, но да реши проблемите.

А иначе пак ги даваме парите, но по малко и проблемите се трупат. Има такава приказка. Човек имал голям проблем. Мъдрец му казал – има три начина да го решиш – да изближеш един товар сол, да ти ударят сто тояги или да платиш много. По-лесно е със солта, си казал човекът и започнал. Невъзможно! Все ще изтърпя малко бой, се успокоил. Но и това не изтраял. Най-после дал парите, но всъщност платил и по трите начина. Това правим ние за разлика от китайците, които още от древността започвали с плащането и решавали проблемите си.

Слушайки за бедствията на другите, виждам с какво ни е дарила природата. Само че, ако не я опазим ще наводним страната си, ще я изгорим, ще я задавим с боклуци, а на брега ще се плискат мръсни вълни.

ЕДИН СВЯТ, ЕДНА МЕЧТА

И пак за Китай и за Бейдзин, както те наричат Пекин. Всичко е толкова импозантно.

Сградите, стадионите, университетите, булевардите, които могат да поемат огромния поток коли с пресичащите се на различни нива пътища. Чак се очудвам, че сме си мислели, че можем да си съперничим с този град за Олимпиада 2008 г. И дори бяхме обидени. „Решили нарочно да дадат път на Китай, за да го поощрят за новото му развитие“. Просто не мога да си представя, че ще поемем олимпийския поток на движение по нашите улици, които са задръстени и без гости.

А спортните съоръжения? Тук се строи усилено и то без да си личи. Строежите са опаковани. Целият им живот отсега е Олимпиада. Девизът е „ЕДИН СВЯТ, ЕДНА МЕЧТА“ ме посрещна още на летището. Символите, мили и засмени кукли 5 на брой, те гледат отвсякъде. Продават се като кукли, като рисунки, като ключодържатели. Те са вече част от бита им. Дори на Китайската стена най – горе им стои девизът. Закрепен е на високото като надписа „Холивуд“ на американците.

Да се копира идеята не е лошо. Важен е резултатът. И го има. На много места в трада има големи електронни табла, които ти показват колко дни, часове, минути и секунди остават да Олимпиадата. Ние, макар и времено пребиващи, почувствахме внушението за това колко важни неща предстоят.

А в Метеорлогичния им институт вече има създаден Отдел за ОЛИМПИЙСКА МЕТЕОРОЛОГИЯ. Размахът им във всичко ме сразява. Те вече са проучили за кой спорт, на открито или не, в кой район, какви трябва да се условията. И имат концепция да прогнозират има ли ги условията или не. Смайващо. Като си помисля, че от няколко години се „кандардисваме“ с плажовете и яхтените пристанища дали им трябва прогноза или не. Никой не може да задължи големите инвеститори в яхтени пристанища да имат задължително обезопасяване с метео прогноза и предупреждения за силен вятър, въпреки, че всичко е построено за да използва вятъра. Иначе им искат 100 други документа за да влязат в експлоатация. Смешно.

МЕТЕОРОЛОГИЯТА – НАУКА НОМЕР 1

Днес сме на вълна метеорология. Докато слушах докладите на колегите бях по-спокойна.

На сцената е Ромио. Във Филипините имат 4 вида предупреждения. Във всяко има описано до какви граници е вятъра, как въздейства на природата и как да реагира населението. Техните бедствия се наричат мусони, тайфуни и тропически циклони. Медиите излъчват на всеки 4 часа бюлетин. Мотото на филипинските синоптици е „Обхождаме небето, спасяваме страната“.

Нашето е по-хубаво – „Атмосферата има свой език – ние правим превода за Вас“.

В Тайланд има 3 сезона – зима, лято и дъждовен През зимата температурите са с 5 – 8 градуса по – ниски, но има повече дъждове. Всички показват първо сградата си, която е внушителна и е строена точно за тази цел. Какво пък и нашата е много хубава – се успокоявам, макар че е била вила. В София имат специална.

С интерес се понасяме към китайската метеорология. И там се усилва безпокойството ми. Първо в Националния сателитен метеорологичен център. Невероятен. За пореден път се убеждавам, че научните институти се строят и обзавеждат като скъпи офиси. Никакво подценяване. Огромни пространства. Още с влизането в средата на голяма зала има огромно земно кълбо с диаметър не по-малък от 3 метра. То е светещо и по него се движат облачните системи, океанските течения и циклоните.

По-нататък е залата с последните достижения на сателитната метеорология. Снимаме се до ракетите и пред огромните карти на Планетата. И тук следва изненада. Още едно достижение, което служи за отмора. Кът където се въртят филми за космоса, природни картини, океана с делфините. Подават ни очила. И изведнаж ставаш част от картината – просто си вътре. Планетите се движат към теб и неволно се отместваш за да не те докосне някоя комета. Летят пеперуди-можеш да протегнеш ръка за да ги пипнеш. Еленчето бяга към теб, спира, гледа те в очите и помръдва муцунка. Не може да се опише. Пълна виртуалност. Мога да стоя тук с очилата часове и да релаксирам.

Работните стаи? – не! Никъде вече няма стаи. Това са огромни зали като футболни игрища с компютри и монитори по стените, на бюрата. На места бройката им е 24, подредени в две редици. Навсякъде ни посрещат в голяма приемна зала също с безброй монитори, където правят презентация на дейността си. Това са ново поколение специалисти метеоролози – не по години, а по начини на работа. Това е като ново поколение мобилни телефони, телевизори и т.н. Появили са се нови специалности – Сателитна метеорология, Радарна метеорология, Метеорология на ранните предупреждения. Сигурна съм, че има Метеорологичен мениджъмънт.

След това е Метеорологичният център. Отново зала за прием. Тук никога не се подценява представителността. Готови презентации, журнали със снимки и обяснения. Китайците са разбрали, че това е важно и не са напразно хвърлени пари. Отново редица от монитори. На всеки е заредена различна картина, карта, модел. Не е необходимо да преминаваш от модел на модел, да зареждаш отново и отново. Плюс това така наблюдаваш непрекъснат процес.

В залата е абсолютно тихо, всеки работи и не пречи на другия. На монитор, свързан със сателита виждам облак, изпълнил екрана. Специалистът му прави направо „дисекция“. Разпределил го  е на секции и изучава всяко парченце. По-късно в лекция по Сателитна метеорология специалист ни пояснява как се разпознава бъдещото развитие на облака по извивки и контактите с останалите облаци. В залата на стената има огромна карта на света с дължина поне 20 метра. И о, чудо! Има я България с три града. Досешам се кои са, но искам Лия да ги прочете на китайски – София, Варна и Пловдив. Израстнах в очите й.

В една от лекциите и схемите за размяна на информация участва и София като един от 8-те Европейски регионални центрове за приемане и излъчване на метеорологична информация.

Само толкова за гордостта ми. Всичко друго ме докарва до отчаяние. Толкова са напред, че никога няма да ги стигнем. Разликата е там, че при тях това е държавна политика да се изгради на толкова съвременно ниво всичко свързано с метеорологията. Това не мога да го направя нито аз, нито софийския ни Генерален директор, нито БАН.

В това директно с много средства участва държавата. И настанява, обучава и оборудва специалистите си, които ще защитят хората от бедствия. Просто ме смачква истината, че при нас не е и няма да бъде така.А може би и при другите не е. Питам ги с надежда, че и те има за какво да се борят. Филипини, Тайланд, Саудитска Арабия всичко е на висота. Дано скоро да не ни идват на гости.

Изключително интересно бе в телевизията. Гостувахме в залите на 24 часовия телевизионен канал за времето. Скъпо, комфортно, интересно. Съществува от една година. Студиото е невероятно. Всеки от нас се снима пред екрана с метеорологичната карта на Китай. Явленията не са статични като нашите карти, а с изолинии са отделени областите където виждаш дъжда, другаде слънце, вятър. Най-красивите китайки са метеороложки. Те не са просто говорителки, а завършили специалност Метеорологична аудитория. Никога не бих се сетила за такава специалност. А като си помислиш, че метеорологията контактува чрез медиите с толкова много хора, се оказва че това е абсолютно необходимо. Тези метеоролози, които ни развеждат и представят дейността си са от същата специалност.

ТАНЦЪТ НА КОНТИНЕНТИТЕ

Лекцията за земетресенията започва с теорията, че Земята е била един континент сред Световния океан.

Земетресения са разпокъсали огромната плоча. Отдалечили парчетата и те танцувайки, са си намерили нови места. Съединете мислено Америка с Европа, приближете Африка с южната част на нашия континент и ще получите пъзела. Дори о-в Кипър ще си отиде на мястото.

Светът е преживял много катастрофи за да стане такъв какъвто го знаем днес. И продължава танцът на земните пластове, изчезват и се появяват острови. 51 % от световните катастрофи се дължат на земетресения, 45 % на метеорологични бедствия, 1 % са морските катастрофи и останалото е други.

Забравете старата представа за Китай. Това е невероятно развита страна по отношение на науката. Пари се дават в невероятни количества. От 2003 до 2007 г в системата по превенция на земетресения са вкарани 3 билиона инвестиции /0,3 билиона долара/. Има 400 централни сеизмични и над 600 локални. Правят се предупреждения 4 вида предупреждения – до 10 години, до 1-2 години, до 3 месеца и до 10 дни. Тези до 3 м се съобщават на правителството, а тези до 10 дни се публикуват. Решенията за съобщение се вземат от Адмиистрацията на институцията. През 1975 г е направено първото успешно предупреждение в човешката история. Вече 15 броя са успешно прогнозирани и са спасени около 10 000 души. Максимата им е „Не е късно да се вземат мерки, дори и след потъването на кораба“. И затова са успяли.

Следобед лекцията се пренася в Китайския център за заметресения. Невероятна сграда, построена миналата година. Строена е скъпо като западните луксозни офиси. Кабинетите са зад стъклени стени, а учените са с компютъра си в преградени „клетки“. Зали, зали. Първо сме в една, която на сцената си има 16 монитора от най-големите. И всеки показва различна картина. От двете страни има телевизионни монитори, които с включването на микрофона от мястото на изказващия се, го показват отблизо. Невероятно. На всекиго направихме снимка при показването му на екрана. Всички се пулехме стресирано. Само Ясер придоби сериозен вид и демонстрира изказване. Ах, как не се сетих аз. След това в друга зала ни показаха командния център. Третата огромна зала беше с огромна заседателна овална маса, от която се влизаше в друга с 10 големи кресла, красива картина и много цветя.

Четвъртата зала обра овациите. Голяма като киносалон, с маса във формата на П. Скъпи кожени, въртящи се кресла /не от Метро/ и на всяко работно място има по един черен пулт. Оказа се, че с натискането на едно копче, се отдолу изниква монитор 19 инча, а клавиатурата се изтегля под масата. Това, което не можах да оценя е апаратурата за приемане и анализ на данните, но нали не си мислите, че тя няма да е на ниво. Китайците вече са толкова далече, че на мен ми става мъчно. Ние все още не сме стъпили на пътя, който би ни отвел до магистралата. Дори да ни дадат пари, не знаем какво да си купим с тях. А науките за земята и атмосферата са глобални. Просто не можеш да си сътрудничиш с никой, ако не си на ниво.

УЛИЦАТА НА КОПРИНАТА

Много красиво название. Напомня ми за Пътя на коприната – голяма търговска артерия още в древно време.

Пътувахме с автобус и два трамвая в метрото. Попаднахме на невероятен магазин, също с копринено име. Шест-седем етажа. Много луксозен. Невероятно стълпотворение от стоки. Има поне 3 ресторанта, между които и за интернационална храна. Цели етажи с обувки и чанти, друг с коприни, бижута, картини. И се пазариш. Имат страшна стратегия. Първо казват една цена от няколко стотици и ти уплашено си тръгваш. Но не. Като си започнал, отърване няма. Дърпат те, препречват ти пътя. Ако нямаше толкова хора, щях да се уплаша.

Подават елката да си напишеш цената. Много хитро, защото чужденецът преценява по своя стандарт. Научихме се – казваме 7 – 8 пъти по – ниска стойност. Ах, невъзможно, вайкат се, ти си тръгваш и накрая побеждаваш. Само че кой кого. Тъкмо си помислех, че съм купила изгодно чанта и о, чудо – втората вземам два пъти по-евтино.

Толкова е много стоката, че не можеш да избереш. По-добре вземи това, чиято цена е вече свалена. Пък и те няма да те пуснат да си отидеш. Ако не те задържат значи наистина цената ти е под минимума. Тук продавачите знаят английски и даже малко руски. Пак си има категории и пак контрасти. Кимона – невероятно красиви. Копринени туники. Да се ненагледаш.

Спомням си древния Китай и Япония /продължавам да ги бъркам/. Там богатството на жените било в броя кимона и в тяхното качество. Пазят ги като очите си. Колкото повече имаш, толкова повече ти са шансовете да се омъжиш. И какъв беше ужасът когато домът изгоря /“Стихове под възглавката“/.

Променят се ценностите. Сега на щандовете за коприни и кимона клиенти са предимно чужденците. А новият интерес е към многобройните стоки, чудесно имитиращи прочути марки. Можеш да имаш блузи и ризи на „Армани“, „Поло“, чанти „Долче и Габана“… В този луксозен магазин, обаче, пробната представлява неугледна покривка, която виси на стената и при нужда момичето придържа в другия край. Сигурна съм, че при затваряне тези щандове се запердват със също толкова неугледни покривки.

Но има тоалетни – навсякъде. Дори в банката – опитайте се в наша банка да влезете в тоалетна – тя е само за персонала. Същото е по Общини, поликлиники и т.н. Тоалетните са много луксозни – с полирани големи плочи гранитогрес по пода и стената, мивки със сензорни чешми, сешоари … Но самите тоалетни са сглобени от пластмасови плоскости, захванати за скъпата стена. Краката ти се виждат, чинията е на пода и водата се пуска с крак. Наистина така е по-хигиенично. Но във всяка тоалетна има ниска мивка като кофа където се мият моповете за под. Сега се сещам къде ли нашата чистачка мие това нещо. Става ми неприятно.

И пак за Ясер – какво да правя, като той е най-интересната личност. Най-изявен в залата, компанията – център е на всичко. Жалко, че е така ограничен от религията. Но има самочувствието да я защитава. Другите араби си мълчат и си мислиш, че при тях не е толково строго спазването на правилата.

Пак сме на вълна семейство – арабското. Съпругата у дома си е без покривало. Жените си ходят по гости, дори на плаж. Не мога да разбера когато е цялата фамилия с бащи, майки, братя, покривалото дали се носи. Но когато той има гости, тя е в друга стая. Кой сервира? Мъжете си имат приятели за спорт, за разходки, за ресторант и т.н. Никога в смесена компания. А като се върнеш у дома какво правиш – питам. Гледам телевизия, чета, аз съм уморен от работния си ден. Тя? Тя има работа с децата. Значи единственото, което вършите заедно е сексът? Като че ли бомба хвърлих на азиатско-арабската маса. Всички се сконфузиха. Разбирам, че не е прието да се говори за секс. Те не показват жените си, пък ще говорят за леглото.

След кратка пауза Ясер ни поясни, че към това се отнася много сериозно. Аллах казва, че е грях да подходиш към жената без задължителни 6 стъпки от рода на мили думи, жестове и т.н. Виж ти – не знаех, че Аллах и за там е предписал нещо задължително. Май това е хубаво – иначе с тяхното отношение към жените сигурно щеше да бъде просто задоволяване на нужда. Дали и за нашите мъже да няма нещо задължително. Аллах – всички араби цитират хубави неща. Как става така, че при други обстоятелства, пак под негово ръководство, те убиват, взривяват се. Но Ясер явно не изпълнява повелята за „втория поглед“. След вечеря много възпитано казва благодаря и напуска трапезата първи. Изчезва. Убедена съм, че опознава китайската платена любов. Може би само по веднаж поглежда жената. А аз си мислех, че ще свали Есмералда. Тя си мислеше същото.

Между другото нали си мислех, че можем да пуснем бацила на демокрацията сред китайския персонал? Това си стана по най-естествения начин. В дъното на коридора има зала за разговори с кресла и друга голяма за конференция. Не бяхме се замисляли, че можем да я използаваме. Седнахме като бели хора и веднага пристигна момичето от етажа да види какво става. Поканихме я, тя ни показа всички възможности на техниката. Китайският народ се беше погрижил да има голям плосък телевизор, компютър с възможност дори за караоке, на тавана в средата на залата от въртящите се лампи с калейдоскоп от цветове като в дискотека. Поканихме я. Веднага по телефона извика и останалите момичета от нощната смяна. И стана съвсем по славянски. Сигурна съм, че тези момичета ще търсят отново и отново контакт с гостите и ще оформят една друга атмосфера. Те ни показаха китайска игра на карти и всички останали вечери бяха интернационални.

МОЯТ  КИТАЙ

Това е моят Китай, такъв какъвто го видях. С очите си, с усещанията, с опита да го разгадая. Не мога да напиша много за самите китайци. Те просто не говорят за себе си. Мили, любезни, но толкова.

Не знам нищо за домовете им, за семействата им. Дори Софи не ми каза къде и как живеят студентите. Не говори за миналото на страната си. При директен въпрос, Лиа призна, че е сама с дете или деца – не разбрахме. Купила си е кола. Уверена е и със самочувствие като европейка.

Търговците са контактни и поназнайват английски. Попаднахме и на магазин, където можеш да се пазариш до насита. Бях чела, че всеки пише на ръката си колко дава. Сега вече има елка. Накрая се съгласяват на последната цена и се питам колко ли наистина струват стоките.

Бизнесът на дребния човек е все още много жалък. Допотопни колелета или моторчета, приспособени на ремаркета, малки мизерни магазинчета, където още не са усетили здравата ръка на ХЕИ. Има улички, превърнат в пазар – мръсно и гадно място. Стоката е върху чергило на земята. Локвички мръсотия, на примус продавачката пържи храна за децата си. Яйцата не са в картони, а в пластмасовите дълбоки щайги. Да се чудиш.

Вечер в големия магазин, подобен на покрит пазар, щандовете се закриват с какви ли не чергила и чаршафи. Хората са бързащи и безцеремонни. Никой не ти дава път, нито се извинява за бутане или настъпване. Но кондукторката на автобус 332, пътуващ за Летния дворец, слезе с мен и вместо да почине на последната спирка, ме заведе под ръка до двореца, без да знае английски.

Многолика и разнообразна страна, приютила в едно съвремие древността, дълбокото почитание към Буда, галопиращото съвремие, икономическото чудо и хората, чийто бит и характер не може да се движи със скоростта на икономиката. Дали и в провинцията е същото. Сигурно там натежава характера и разликата не крещи така остро. Но бъдещето е на икономиката и колкото и да се борят, дребните улични търговци ще изчезнат, изискванията към бизнеса ще изхвърлят дребните играчи от пистата.

Знам как ще се появат тези, които ще определят цените. В Пекин е пълно вече с веригите ресторанти – Макдоналдс, Пица Хът, КFC. Популярни са и пълни с хора. Ще започнат да забравят домашната храна. Първо децата ще получават посещение там като награда от Мама за послушание. После ще ходят с приятели и какво ще стане с ориза? Като нашите тинейджъри, които се хранят със сандвичи и пици.

А битът ще промени и хората. Те още не знаят това. Ходят си спокойни, работят и май няма безработица. Дори в Макдоналдс не си изхвърляш сам отпадъка от тавичката. Има си хора за това. Дрехите им са обикновени и непретенциозни. Не се гримират. При мъжете още я няма модата да си бръснат главите. Бързо свиквам с особените им черти. Не ми се струват жълти. Но някои лицата им са като ухапани от оси. Има такива, на които очите им са само цепки. Косите им са черни и май белите коси не им се появяват рано-рано.

Не видях красиви жени, но синоптичките на телевизията са чудесни и имат малко червило. Усещам се, че май ги оценявам по това дали чертите им са по-европейски. Е, кой е по-предубеденият?

Улиците са пълни с коли, но като че ли нямат проблем с паркирането. Все още ползват клаксони. Там, където няма специална алея за колелета, просто е теглена черта отстрани и е нарисувано колело върху асфалта. И никой не навлиза в тяхната територия. Толерира се този транспорт. Ето ти  идея – така можем да си поделим улицата с велосипедите. Само, че сигурно веднага  ще започнат да паркират. На нашите улици с жълта линия са отделени пространствата за автобуси, при тях това е за велосипеди.

Всички болокове са оградени с ограда. На много места оградата е обща за няколко блока и се влиза в двора с порта, пазена от униформен. Казват, че това не са полицаи, а контрол. Влизането в нашето пространство е направо с будка по средата като на митница. Пространството огражда няколко блока, банка, телевизията и нашето градче. Отделно на по-внушителни сгради има отново преграден двор с контрол. При влизането в институциите от двете страни на вратата те посрещат други. Стоят мирно. Много контрол, много нещо. Ето защо няма безработица. Мисля си, че това има и друга роля. Тълпата се респектира и има дисциплина.

Балконите им почти на всички са остъклени. На по-долните етажи се вижда как пространството е превърнато в килер. Не видях цветя по балкони. Затова пък градинките, с които са оградени сградите, са много и перфектно поддържани. Храстите са подстригани. Досега не съм видяла градинар, но всичко е в ред. Същото е по улиците и по пътищата. Това не са просто тревички, а поддържани градини от двете страни на пътя и в средата.

Подстригани чемшири, трева, цветя и дръвчета – виски и разцъфнали.

На обществени места чешмите в тоалетните са със сензор, също и много от тоалетните. По този начин пестят вода. Спасяват си ресурсите. Още на аерогарата забелязах огромни постери, на които пише „Какво правиш, за да запазиш чиста водата“ или „Какво правиш, за да опазиш въздуха чист“. Сигурна съм, че пластмасите се рециклират. Толкова е старателно събирането на пластмасовите бутилки за вода. На туристическите места има хора, които посрещат всеки автобус, за да вземат първи бутилките. По улиците не видях препълнен контейнер – при това техните не са от големите. Затова пък на пазарчетата в малките улички е отвратително мръсно и боклуците просто са на големи камари, кой знае от кога неприбирани. Контрасти, контрасти.

НА ЗАПАД, НА ЗАПАД …..

Отново съм аерогарата. Толкова притеснена. Всичко е наопаки.

Разрешените килограми за багаж са 20 за освония и 10 за ръчния.

Всички китайки от съвместните вечери се втурнаха да ми помагат да узная колко са килограмите на багажа ми. Беше толкона трудно. Никой няма кантар – дори в бакалията и зеленчуковия магазин. От под масата извадиха един, който не си знае годините, познайте къде – в печатницата за метеороличните писания. Никога нямаше да се сетя. Китайско момче го довлече до хотела- не го видях после да му дам последните 5-6 юана.

Толкова съм над нормата. Преживях ужас. Таксата е 20 долара на кг свръх багаж. Кое да изхвърлиш? Извадих всички кутии, кесии-нищо. Така ще бъде – колкото – толкова. Две ръчни чанти и компютъра. Би трябвало лаптопът да не е багаж – той е необходимост. Знаеш ли? Никога не съм била по – притеснена.

Претеглих куфара – 29 кг. Риск губи – риск печели. Правя се, че всичко останало е ръчен багаж. Раменете ми се изкривяват от две чанти и лаптопа. Не знам номерът ли мина или просто е така. Но ми броиха само кг на куфара.

Така и не разбрах за Китай печелиш ли или просто си е така. Но съм сигурна, че те никога не губят. Най-големият проблем се оказа, обаче, да намеря изходът за моя самолет. След като минах през всички багажни приключения, представяте ли, мога ли да изпусна самолета. Това да не е Варна – да питат по радиоуредбата „Моля всички пътници за Мюнхен“. Трябвало да намеря позиция „V“. За английската азбука това е накрая, но тук се оказва в началото.

Ромио, с който заедно ни извозват до аерогарата поради близките полети, известно време се суети около мен, но после много бързо трябва да тръгне за своя полет за Манила. Китайците не ми обръщат внимание. Възможно ли е работещите на аерогара да не знаят английски. Попадам на изискани дами от френски екипаж – слава Богу. Вече съм на място V. Отново проверки – 3 броя.

Китайско момиче има дезодорант и крем в тубичка. „Very big problem“. Докато се разправят, преминавам. Аз нямам нищо такова. Как ме изтърваха. Търсейки друго, виждам, че в ръчния ми багаж е парфюма. С последни сили се добирам до следващия салон и виждем, че изход 12 е встрани от бягащата пътечка. Ужас, как да се върна. Встрани е момиче с табела „Мюнхен“. Разбирам, че и с този елеватор ще стигна до там. В близост до ръкава вече си гледат часовниците. Успях!

Вече се виждах нещастна с невалиден билет на аерогара Бейдзин.

В самолета вниманието е само към пътниците от първа и бизнес класа. Вече им поднасят първата напитка. За нас няма и чаша вода. Въпрос на самочувствие. Въобще не ми е минало през ум да се заинтересувам каква е цената за тези класи. Оказа се, че моите колеги араби пътуват така. Ако си вземеш отиване и връщане и т.н. – всичко знаят. При това там не ти броят килограмите. Кога ли пак ще тръгна?

Връщам се с 6 часа назад – точно толкова колкото ми отне преминаването в тази част на света когато преминах в следващото денонощие. Отново ще бъда в познатия си свят.  Мога да си кажа всичко без да си търся думите. Но преди това – моят съсед е албанец – бизнесмен. Съвременен, интелигентен, модерен, знаещ английски, информиран.

Отново старите ми представи са разрушени. Това не е Албания, която… и т.н. Ходил е само в София. Сигурна съм вече, че ще посети и Черноморието.Той пътува всеки месец, понякога два пъти и знае всичко за Китай. Но не и за китайската метеорология. Блесвам. И в Албания има богати хора, които искат да купят най – доброто – не стоки за един лев. Той им го доставя. Децата им като нашите бягат по Европа, САЩ и Канада. О, северно балканска съдба!

В самолета съм изненадан от самата себе си. Не ми се яде много. Няма ги зеленчуците, само някаква нищожна паничка с жалки краставички. Как да задържа това чувство на ситост от Китай, чрез което виждаш колко е излишно да се тъпчеш. Първото нещо, обаче, което си избрах от количката на стюардесата бе уиски Дюарс с лед. Без разводнявания – дори тя се учуди. По европейски маниер алкохолът за нас е празник, маркиране на нещо запомнящо се.

За мен завърши един много вълнуващ период – да видя далечния Китай, да бъда всеки миг, изненадана, разтърсена, на прага на емоционалната си възприемчивост. От време на време имах чувството, че съм в огледалния свят на Алиса. Но така е – има много чудеса  на света и едно от тях е Китай. От там се отварят вратички към десетки други светове, може би и по-интересни, но никое чудо няма да бъде като първото. Казват, че в света щял да настъпи глад когато китайците разберат, че се хранят само с гарнитурата. Не е така! Според мен го знаят. Просто те се хранят здравословно. Дано не ги погълне светът на хранителните оргии. Дано останат някои местенца в света където храната не е Бог и отивайки до там да се отрезвяваш. Моля се за това.

http://www.pekin.hit.bg/