Моите приятели трудно повярваха, че ни предстои да разгледаме нещо, което не може да се види никъде другаде в света, когато ги отведох пред една голяма, сива и неприветлива на вид сграда от в шанхайския квартал „Хонкоу“.
Изненадата очакваше всички ни вътре. Дори неизкушените от архитектура биха останали стъписани, защото това пространство е брутално. Паноптикум на абсурда! Сякаш е моделирано по рисунка на нидерландския художник Мориц Корнелиус Ешер с неговите невъзможни конструкции, пречупени равнини и безкрайни обекти.
Бетонни мостове висят във въздуха. Стълбища тръгват нанякъде и внезапно изчезват зад стена. Тесни проходи водят към широки рампи, които се извиват между етажите, а през решетъчните прозорци светлината пада на снопове и непрекъснато променя вътрешната геометрия на сградата. В тази стоманобетонна антиутопия човек много бързо губи представа на кой етаж се намира.
И това е ужасяващият парадокс на мястото, което по необясним начин навява мрачна тревожност, дори ако не знаеш за какво е било създадено. Днес посетителите се губят в лабиринт, който преди почти 100 години е бил построен нарочно така, че онези, които минават през него, да не могат да се изгубят. Бавно и сигурно да достигнат до крайната точка на своя път.
Архитектурата тук цели да направлява движението. Без възможност за връщане назад. Това е може би най-смущаващото прозрение, когато човек започне да разбира сградата. Наред с безкрайните овални канали с големи сифони, които се точат край стените.
Дълбоки, за да поемат потоците кръв на милионите животни – говеда, овце, свине… Това е било най-голямата и модерна кланица в Далечния изток, построена през 1933 г.
Всички тези мостове, рампи и стълбища не са били направени, за да впечатляват. Те разделяли различните потоци в производствения процес. Животните, работниците и обработеното месо не трябвало да се движат по един и същи маршрут. С това обяснение вече целият странен лабиринт придобива смисъл.
Било е не просто някаква си касапница, а огромна поточна линия, цяла индустрия. В производствения процес била използвана и висяща транспортна система, дълга близо 4 км.
Тъй като подобен дизайн днес наистина няма къде другаде да се види, сградата е изучавана и описвана както от специалисти, така и от любопитни ентусиасти. Един комикс маниак я бе определил като зловещо постижение на стила „Готъм Деко“. Названието е заимствано от мрачното местообиталище на Батман – Готъм Сити. Но в действителност мястото е още по-интересно.
Тази забележителна конструкция е развърната върху над 30 000 кв. м. и представлява квадратен външен корпус, който обгръща многоъгълно вътрешно ядро, визуално доближаващо се до кръг. А покривът наподобява огромна летяща чиния с цилиндричен отвор в центъра, който пропуска светлина.
Някои откриват в това скрит смисъл, кореспондиращ с древната китайска космология (天圆地方), според която небето е кръгло, а земята е квадратна. Възможно е това да е по-късна китайска интерпретация на една форма, родена преди всичко от практическите нужди на Шанхайската мегакланицата. Тук всичко, колкото и странно да изглежда, е създадено с една основна цел – максимална ефективност.
Стените са с дебелина 50 сантиметра, но са кухи, за да се контролира температурата на въздуха. Прозорците в сградата гледат на запад. Това била, казват, посоката на свещената земя в будизма и щяло да помогне за прераждането на добитъка. Аз съм склонен да приема по-практичното обяснение. Западна е най-често посоката на вятъра в Шанхай. А това в град с горещ и влажен климат е находчив способ за най-добра циркулация на въздуха. А и така най-ефективно се отвеждала непоносимата миризма на конвейерна смърт.
Външната квадратна конструкция на сградата и вътрешното тяло са свързани чрез 26 „въздушни“ моста. И може би точно те правят сградата да изглежда като паяковидна, перверзна архитектурна фантазия.
Всъщност тази тромава паяжина от преплетени стълбища, рампи, мостове и коридори е конструирана с цел да насочва стотиците работници към местата на техните ежедневни занимания, а милионите глави добитък – към сигурната им смърт.
Грубите и набраздени подови повърхности са предотвратявали подхлъзването на добитъка дори по окървавените наклонени подове. Острите ъгли на сградата пък са позволявали на работниците да намерят укритие, прилепени в тесните пространства, в случай че животните се паникьосат и започнат да буйстват.
Както при всяка машина, всичко е измислено с хладен ум, а естетиката, доколкото я има, остава на заден план. Макар че сградата е изпълнена с декоративни елементи и красиво проектирани мотиви в стил ар деко.
Редиците от колони например изглеждат като чадъри и това придава на някои пространства почти храмова монументалност, но и тук става дума за добре изчислено инженерно решение без следа от религиозен смисъл. Сградата е конструкция без греди и натоварването на плочите пада върху колоните. Така разширените им горни части разпределят тежестта.
Стана ми интересно кой е проектирал всичко това. В специализирани архитектурни сайтове се посочва името Андрю Балфур. Намерих шотландски архитект с това име, починал през 40-те години на миналия век, но не и информация, която да го свързва със сградата в Шанхай. Според двама изследователи, проучвали архивите на Шанхайския общински съвет – организацията, поръчала съоръжението – автор на проекта е някой си А. Карл Уилър. Кой от двамата – мистър Балфур или мистър Уилър – е хладнокръвният гений на това единствено по рода си архитектурно чудо, засега за мен остава неизяснено.
Какво се случва със сградата, след като е пусната в експлоатация в началото на 1934 г.? След четири години е битката за Шанхай, но и при японската окупация общинската кланица продължава да доставя всеки ден прясно месо. Поточната линия не спира и след капитулацията и изтеглянето на японците през 1945 г. Както и след това. Била е в експлоатация допреди 50 години.
После гигантската бетонна машина изгубва предназначението си. Части от нея са използвани за различни цели, други остават почти забравени. Накрая сградата е изоставена. В безбройните ѝ помещения започнали да се самонастаняват разни хора. Субкултурата на Шанхай като че ли погълнала бившата кланица. Дошли скейтъри, графити художници, всякакви бродяги.
Шанхай преоткрива мястото преди двайсетина години, когато след реконструкция то отваря врати под името 1933 Old Millfun. Този път като пространство за култура, дизайн, изложби, мода и събития.
Трансформацията трудно би могла да бъде по-голяма. Из коридорите, по които някога са водели животните към заколение, дефилират модели. В залите се правят изложби, премиери и светски събития. Необикновеният индустриален интериор се превръща и в желан декор за филмови снимки. А под летящата чиния на покрива се събират сватбени тържества. Даже собствениците на Ferrari в Шанхай започнали да си правят срещи тук.
Онзи ден, когато отидохме, беше подозрително спокойно. Имаше отворени две-три кафенета, но бяха празни. В една част на приземието открихме магазин за възрастни с алтернативни разбирания за модата.
Имахме късмет, защото суровата красота на сградата се разкрива най-добре, когато няма хора и денят е слънчев. Тогава се разиграва великолепен спектакъл, за който не са нужни актьори или модели.
Светлината прониква през решетъчните отвори и се плъзга по бетона. Мостовете хвърлят сенки върху рампите. Стълбищата се появяват и изчезват зад колоните в безспирна геометрична игра на светлината. С промяната на часа се променят и формите. Ако се улисате в снимане на детайли, лесно може да загубите представа за времето. Още едно от безбройните лица на този безподобен град.
Автор: Георги Милков
