Храмът Ханшан е един от най-известните туристически обекти на град Суджоу.
Храмът е известен почти на всеки китаец, дори и с начално образование, защото в читанката на китайските първолаци е поместено едно стихотворение на известния поет Джан Джъ от династията Тан, съществувала преди 1000 години. В творбата си той изключително живописно описва нощната картина на храма Ханшан: „При залеза на луната се дочува гарванов печален писък и навсякъде се усеща студ от слана, кленовете по речните брегове и рибарите в лодките се измъчват от безсъние.
Въпреки че храмът Ханшан е разположен доста далече от град Гусу (древното име на Суджоу), в полунощ до лодките долита камбанен звън откъм храма.“ Дълги години безброй хора още помнят името на храма Ханшан заради това стихотворение. Привлечени от изумително красивото описание на храма, мнозина пристигат от далечни места в Суджоу, за да го разгледат и да видят промяната, станала с него през изминалите години.
Храмът се намира недалеч от центъра на Суджоу. Като минем през няколко засенчени от чинари улички и пресечки, ще видим една рекичка, пресичаща западното предградие на Суджоу, а храмът Ханшан е разположен на брега й.
Ханшан е будистки храм с 1400-годишна история. Той гледа на запад. Площта му е около десет хиляди квадратни метра. В основната му зала е разположена статуя на Тасагата – едно от наименованията на Буда, а от двете страни – 18 статуи на Арохат – едно от десетте учтиви звания на Шакямони – основоположника на будизма. Тези статуи са с различни лица. Вляво и вдясно от залата се издигат две камбанни кули. На Нова година хората прииждат в храма да слушат новогодишния камбанен звън, за да разсеят скръбта и отегчението си и да направят молебен за урожайна година.
За произхода на храма „Ханшан“ има различни легенди. Една от тях се е запазила и до днес. Екскурзоводът г-н Тън Тън я разказва: някога в храма живеели двамата настоятели Хан Шан и Шъ Дъ. Двамата ръководели службата в храма. Те били много скромни и отстъпчиви. Понякога не можели да отсъдят категорично някои въпроси. Един ден двамата заварили там една старица. Старицата споделила с тях мнението си, че е необходимо някакво вълшебство човек за да може да стане достоен настоятел. След това старицата накарала двамата монаси да се състезават с вълшебства. Тя предрекла, че който от двамата победи, той ще стане водещ настоятел на храма, а храмът ще носи името му.“
След това старицата, като сочела с пръст реката пред храма, казала, че над нея липсвал мост. Местните хора минавали реката обикновено само с помощта на лодки, затова било доста неудобно. Тя предложила двамата да демонстрират вълшебство и да построят един мост над реката. Който успеел да изгради мост, той щял да е по-способният.
Монахът Шъ Дъ започнал пръв. Той съблякъл расото си и го хвърлил на повърхността на реката и го превърнал в мост. За съжаление, под този мост нямало подпори. Като задухал вятър, мостът едва не рухнал. Тогава монахът Хан Шан забол тоягата си в брега. Произнесъл заклинание и превърнал тоягата си в едно дърво. Свалил той дървото и го преметнал през двата бряга. Така над реката се появил здрав и стабилен мост. Като видяла това, старицата отсъдила с усмивка: „Изглежда, че Хан Шан е по-способен.“ Така монахът Хан Шан станал главен настоятел, а храмът приел името му. Понеже тоягата му била направена от кленово дърво, мостът се нарича Кленовия мост.
В Китай има безброй храмове и църкви, но храмът Ханшан е единственият, който носи името на монах. И досега там стоят статуите на монасите Хан Шан и Шъ Дъ. Единият държи стрък лотос – свещено цвете в будистката религия, а другият носи в ръка една кутия. Казват, че тези две неща, предадени от учителя им на смъртно легло, символизират надеждата на учителя им те да съжителствуват в дружба.
(По материал на българската редакция на радио Китай: http://bulgarian.cri.cn/)
Leave a Reply