АНДРОНИКА МÀРТОНОВА, ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИЗКУСТВАТА,
СПЕЦИАЛНО ЗА СПИСАНИЕ КИНО РАЗГОВАРЯ С РЕЖИСЬОРКАТА УАН ЛИНА ЗА ПАМЕТТА, УЙГУРСКАТА МУЗИКАЛНА ТРАДИЦИЯ И ПОЕТИКАТА НА СЪВРЕМЕННОТО КИТАЙСКО АРТ КИНО
ПРЕВОД ОТ КИТАЙСКИ – АНТОНИЯ ЦАНКОВА, СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ
Винаги съм вярвала, че доброто кино е човечно и милостиво. То прилича на скърцането на люлка и на простичка приспивна песен, на пчелите и кошера – и с това е несравнимо по-силно от щиковете и куршумите – с тези думи китайската режисьорка Уан Лина (王丽娜, Wang Lina [1]) формулира собственото си разбиране за киното.
УАН ЛИНА
Тя е сред най-ярките нови авторски гласове в съвременната китайска кинематография. Нейното арт кино е деликатно, съзерцателно, лирично, иносказателно, лично, пълно с особена етнографска чувствителност и естетизирана носталгия. Дълбоко свързано с паметта и корените, то същевременно мисли традицията през модерния език на съвременното авторско кино – с документална наблюдателност, визуална прецизност и елегантно, фино размиване на границите между реалност, спомен и поетическа образност. Като стилистика филмите на Уан се доближават до ранните творби на авторите от Петото кинопоколение – т.е. в засилен неотрадиционалистки ключ. Решени в пастелни тонове, операторски творбите ѝ се отличават със забележителни акценти върху светлината и своеобразността на Синдзян-уйгурския пейзаж. Тук природата функционира като допълнителен персонаж, през който се разкриват емоциите на героите. Визуалните концепции на двата филма на Уан са дело на оператора Ли Юн (李邕 / Li Yong). Камерата изгражда забележителен поетичен реализъм – всичко е плавно, редуват се ненатрапчиво наблюдения, детайли, акцентира се върху символите за региона (например памуковите полета, пустинята, сухите дървета, графиката на пейзажа, пасторалната атмосфера и др.), изследва живописно и с мекота на колорита променящата се светлина на сезоните.
Уан Лина се откроява като една от най-интересните фигури на новото поколение китайски режисьори. Нейните игрални, пълнометражни творби Първото сбогуване (2018)[2] и Селска музика (2024)[3] привличат вниманието на критици и международни фестивали с необичайния поглед към културната памет на уйгурските общности в Синдзян. След успеха на дебютния си филм, отличен на Берлинале, Международния филмов фестивал в Токио и редица други престижни форуми, режисьорката се заяви като автор, завръщаш киното към естетическото преживяване.
ПЛАКАТ НА ФИЛМА ПЪРВОТО СБОГУВАНЕ
В дебютния си филм Първото сбогуване Уан Лина проследява света на две уйгурски деца, чието порастване се превръща в деликатен размисъл за първата раздяла, паметта и принадлежността. Сюжетът на филма е ситуиран някъде през 80-те, без да се конкретизира, като е конструиран през погледа на децата и техните семейства, които се сблъскват с редица трудности, свързани с контрастите между селския беден район и града, в който се намира училището.
В следващия – Селска музика (2024), тя насочва поглед към уйгурската музикална традиция като носител на културна памет и духовна приемственост, превръщайки я в своеобразен мост между човека, общността и родното място, старите традиции и модерността. Всъщност тук музиката е като невидимо действащо лице, водещо разказа. Животът изтлява като мелодия в селската общност. Музиката и поезията са нещо като тайния език на селото, през който се разказват всякакви истории: за надеждата, за любовта, за хубавите момичета, но и за копнежа на младото поколение по големия град и все по-усилващата се миграция, динамичните напрежения между селото и мегаполисите.
Родена в околия Саяр, Синдзян-уйгурския автономен район, Уан Лина изгражда своя творчески почерк върху паметта за родното място, музиката, устната традиция и всекидневния живот на местните хора. Въпреки че принадлежи към етническата група хан, творчеството ѝ е трайно посветено на живота, културата и духовното наследство на уйгурите. Завършила е Китайския университет по комуникации (Communication University of China, CUC) в Пекин. Тя е от поколението независими автори, които артикулират по друг начин периферните региони на Китай – чрез деликатно и същевременно многопластово вглеждане във всекидневния живот. Тя не политизира, нито пък екзотизира своя обект, а по един безкрайно внимателен начин засяга чувствителните теми за опазването на културното наследство, асимилацията, проблемите на уйгурите. Прави го през етични и естетични инструментариуми, без да губи позицията си. А именно: нека има единство чрез многообразието и да съхраним своеобразието на етносите.
Макар да изгражда напълно самостоятелен авторски почерк, киното на Уан Лина неизбежно поражда асоциации със стилистиката и митопоетиката на Сергей Параджанов, Абас Киаростами, Андрей Тарковски, а и дори с… Рангел Вълчанов.
Настоящото интервю е проведено специално за списание КИНО, в разгара на снимките на третия игрален филм на Уан Лина.
Кога за първи път почувствахте, че киното е вашият истински език на изразяване? Имаше ли конкретен момент, човек или филм, който ви подтикна да поемете по този творчески път?
Родена съм в края на 80-те години. Цялото ми детство премина в село Кумутокай, дълбоко в сърцето на пустинята Такламакан[4]. В спомените ми миражите след дъжд бяха изпълнени с тайнственост. С приятелите от детството лежахме под крайпътните черничеви дървета; когато черниците узряваха, сякаш самите ние ставахме част от тези черници.
Първият път, когато гледах Вкусът на черешата (1997) на Аббас Киаростами, сякаш в паметта ми остана една сцена – сцена с мъж, който е решил да се самоубие. След като оставя прощално писмо до жена си и децата си, той минава покрай черничево дърво. Група ученици го молят да им помогне да откъснат малко плодове. Той се съгласява и неволно вдига глава към едно съвършено узряло зрънце. Изяжда го – и простият, съвършен вкус внезапно събужда в него привързаност към живота. Така се отказва от мисълта да се самоубие. После набира кошница с черници за спящите си жена и деца и скрива писмото.
Тогава за първи път истински почувствах, че черниците – най-обикновената храна в моя живот – могат на екрана да се превърнат в толкова въздействащ образ, съчетаващ в себе си поетичен израз и философията на живота. Всеки път, когато минавам край черничево дърво, си спомням за този филм. Ако трябва да посоча един конкретен миг, в който почувствах магията на киното – това беше именно този момент.
Какво първоначално Ви привлече към режисурата – визуалният разказ, работата с актьори, изследването на човешката съдба или нещо друго?
Когато снимах Първото сбогуване, изобщо нямах представа какъв филм ще се получи. Просто следвайки пътя на израстването търсех да открия отново детските си преживявания, които по това време бяха все още живи и бликаха в мен.
Започнах с теренно проучване, за да намеря героите за филма. В село Ахъбаш срещнах момиче с червена рокля, казваше се Кайлибинуър (или Кайли накратко) – тя приличаше на елф.
КАЙЛИБИНУЪР СРЕД ПАМУКОВИТЕ ПОЛЕТА
Там бе и по-малкият ѝ брат Айлинази. В двора на къщата им растеше асма, под която двамата си пишеха домашните. Докато пишеха, двете деца разиграха пред мен изключителен диалог:
Момиченцето каза: Когато плача, небето просветлява. Ще изтичам при лъва, за да го снимам, ще снимам белия елен, ще снимам кравите, лозите, ще снимам бедните и богатите – мога да ги снимам с очите си.
Брат ѝ Айлинази добави: Когато слънцето изпълни луната, започва да вали. На изпитите всичко си е късмет. Аз обикновено имам по 80 точки, сякаш 100-те точки враждуват с мен.
Кайли: Ако ти получиш по-висока оценка от мен, ще плача цяла нощ. А ако аз изкарам по-висока оценка от теб, ще ми е много радостно.
Айлинази: Ако плачеш, мама и татко ще се скарат.
Сестричето: Мама и татко ако се скарат и се разведат, ще стана сираче на целия свят. А ако съм сираче, съучениците ще ми се смеят.
Братчето: Тогава ще сме като сирака Сарайдин.
След кратко мълчание Кайлибинуър добави: Така или иначе, аз обичам мама хиляда на хиляда, тя никога няма да ни напусне.
Този на пръв поглед безразборен разговор дълбоко ме трогна. Върна ме в детството и ме накара да се опитам да разбера света на едно дете. Децата не описват света – те го откриват. Рядко се замислят как изглеждат или звучат пред света, техният поглед е изключително непосредствен. Изобщо не се съобразяват с установените правила и традиции, а начинът, по който гледат на нещата, винаги носи една неочаквана, приятна изненада и естествена, неподправена искреност.
В Къзълса прочетох и едно друго детско съчинение, което главният герой на филма ми – Айса, беше написал за майка си. В него той казваше: Мама ме е донесла от далечния космос. Ушите на мама не чуват, затова мога да разговарям с нея само с очите си. Душата на мама е чиста като изворна вода. Нейната любов ме напоява – аз живея само заради мама.
АЙСА ВЪВ ФИЛМА ПЪРВОТО СБОГУВАНЕ
Това съчинение на Айса особено ме развълнува. Отидох в дома му. Слънчевата светлина се разливаше върху дървените рафтове. Айса, с боси крачета, държеше в ръцете си малко агънце и го хранеше с мляко. Агънцето беше непослушно, а той доближаваше до него устни и го целуваше по муцунката.
И тази пасторална картина също събуди спомени от детските ми години. Всички ние някога сме ходили с кал по краката, живеели сме в близост с природата и животните, а после сме преживявали безброй раздели, докато накрая пораснем. Когато се върнах в родния си край, започнах по нов начин да общувам със земята си и със собствените си минали преживявания. Животът е преживяване – само ако го изживееш, няма да го пропилееш. Така създаваш своя собствен живот. А когато го създадеш, тогава наистина му принадлежиш.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ПЪРВОТО СБОГУВАНЕ. ПРЕЗ ЗЛАТНАТА СВЕТЛИНА, ПРЕЧУПЕНА В ТРЕВИТЕ, ПРИРОДАТА НА УЙГУРСКОТО СЕЛО СЕ ПРЕВРЪЩА В НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ ОТ ДЕТСКИЯ СВЯТ НА ПЕРСОНАЖИТЕ.
По време на снимките Кайлибинуър и Айса запяха народната песен Малката луна. В хилядолетната гора от тополи сред пустинята Такламакан се разнесе тази песен:
Мама казва, че съм луната,
но луната расте на небето.
Ако аз съм луната,
мама ще плаче сама на земята.
Погледът ми се плъзна отвъд златистите тополи. Листата на хилядолетните дървета шумоляха тихо. Моето и тяхното детство сякаш се срещаха под едно и също дърво. Сърцето ми беше толкова спокойно, толкова широко и вечно.
По време на снимките срещнах и един млад човек, занимаващ се с народни изкуства. Когато разбра, че съм от окръг Шая, той каза: Преди си напуснала Шая, яздейки магаре и карайки колело. Сега се връщаш със самолет, носейки със себе си знание и култура – значи все пак имаш малко съвест. А когато попитах един от персонажите си – Абабайкер от село Кокчел, дали детето му, което скоро щеше да започне прогимназия, има някакви изявени способности, той честно отговори: Най-голямата дарба на моето дете е, че е честно и добро. Когато стигне гимназия, тогава ще развие и други, собствени таланти.
На пазара в Хунци пък срещнах чичо Турхон – барабанист. Щом барабанът му заиграеше, хората неволно започваха да танцуват. Младите, които мечтаеха да напуснат селото, и старците, които искаха да останат там цял живот – всички те се събираха заедно от звука на барабана.
Така моят роден край постепенно разкри пред мен пътя към поетичното изразяване. Именно тези конкретни хора породиха у мен желанието да снимам филми – и то ставаше все по-силно. Те ми напомниха думите на музиканта Хъ Ли от песента Стихове и песни – една седеммилиардна част:
Всяко човешко тяло, колкото и малко да е, крие невероятен потенциал –
ако житото, което е изял през живота си, внезапно покълне,
ако водата, която е изпил, се събере на едно място.
Той казва – на Земята има седем милиарда души – аз съм един от тях. Именно тези обикновени хора съставят огромното множество от седем милиарда, в което сме и ти, и аз. Енергията, която ти дават тези обикновени хора, е толкова силна, че не ми се иска да откъсна камерата си от техните лица.
„ПЪРВОТО СБОГУВАНЕ Е ДЪЛГА ПОЕМА, КОЯТО ПОСВЕЩАВАМ НА РОДНИЯ СИ КРАЙ. ПОЕТИЧНИЯТ ДУХ И ДЪЛБОКИЯТ ИСТИНСКИ СМИСЪЛ, КОИТО САМИЯТ ЖИВОТ В ТАЗИ ЗЕМЯ СЪДЪРЖА В СЕБЕ СИ, СА ИМЕННО ИЗВОРЪТ НА ТОЗИ ФИЛМ“ – СПОДЕЛЯ КИТАЙСКАТА РЕЖИСЬОРКА УАН ЛИНА.
Преди киното имаше ли друго творческо поле, в което се изявявахте и до каква степен този опит повлия върху начина, по който днес разказвате чрез филмовия образ?
Преди да се насоча към киното, снимах документални филми и работех с проблемни младежи като учител – доброволец. Сега осъзнавам, че една година документално снимане беше изключително важна за раждането на Първото сбогуване. Да изграждаш сценарий чрез документално наблюдение е вид лукс, но и нещо наистина безценно. Най-ценните неща във филма не се намират извън ежедневието – те се крият в малките му детайли и фини частици. Ако наблюдаваме внимателно дребните неща в ежедневието, сякаш дори привидно простите и обикновени житейски ситуации могат да се превърнат в кино. В Първото сбогуване много от сцените и диалозите произлизат от моите наблюдения върху реалния живот в течение на една година. Например сцената със семейния съвет е въведена като условен елемент, необходим за драматургичната структура на историята, но в крайна сметка тя се основава на истинността на живота и на конкретни реални факти.
Опитът от снимането за мен беше и процес на самооткриване. Той ме подтикна да изградя собствената си вяра в киното. Поне за мен – човек, който навлезе в света на образа чрез документалното кино – творбата никога не се ражда от собствената фантазия. Тя възниква там, където „аз“ се среща със „света“ и отразява както света, в който живее, така и размислите си за него. Според мен идеалното кино е документално – не в смисъл на документалната техника на заснемане, а като честен начин за преосмисляне и разказване на живота. Надявам се да откривам поезията в ежедневието, да разбивам ограниченията на линейната логика на мислене и да пресъздавам фината дълбочина на живота – неговата сложност и неговата истинност. Дори в измислените истории съм склонна да включвам документални елементи, защото във всеки човек съществува вътрешен принцип, който се обръща към интуицията, а не към разума.
Надявам сe хората да ни разкрият онези тайни, които ние самите не можем да създадем – тайната на тяхната индивидуалност. Литературата ми помага да гледам на живота в по-широка перспектива, без да пренебрегвам човека. Винаги съм се интересувала от вътрешния свят на хората – за мен е по-важно да се покаже рефлексия на душата, която е подхранена от живота, литературата и културата. Например бащата на момиченцето Кайлибинуър, докато работеше в памучното поле, запя за жена си песента Моята любима като чучулига, която написал по време на развода им:
Аз съм твоята тъжна чучулига.
Чучулигата изгуби своя любим,
а аз изгубих моята любима – Таджигули,
моята любима като чучулига.
Ти си като небесна фея,
веждите ти са като извития месец,
очите ти са чисти като изворна вода.
Когато ме напусна,
сърцето ми плаче в нощта.
Толкова съм тъжен –
дори цветята плачат за мен.
И осемте небеса не могат да се сравнят с твоята красота.
Аз изгубих най-обичния човек –
Таджигули, като чучулига.
Тази свързаност между хората, тези необикновени чувства създават поетична красота, примесена с приглушена тъга. Тя е крехка, топла, но също и дълбоко притегателна. Лицето на майката на Кайлибинуър проблясва във филма само за миг – с момичешка срамежливост – и именно такива моменти винаги ме трогват.
Винаги съм вярвала, че доброто кино е човечно и милостиво. То прилича на скърцането на люлка и на простичка приспивна песен, на пчелите и кошера – и с това е несравнимо по-силно от щиковете и куршумите.
А Махмуд ал-Кашгари[5], след като обиколил света и се завърнал в родината си, написал следните строфи:
Добър земеделец е този, който сее ряпа; добър човек е този, който остарява в родния си край.
ЕДИН ОТ ВЕЛИКОЛЕПНИТЕ ПЛАКАТИ НА ФИЛМА
Първото сбогуване посвещавам на родния си край. Поетичният дух и дълбокият истински смисъл, които самият живот в тази земя съдържа в себе си, са именно изворът на този филм. Особено съм благодарна на децата и всички хора, които живеят тук – те са толкова естествени и трогателни. Именно тези конкретни хора – и всеки един от тях – изграждат самия филм.
Докато пиша тези редове, си давам ясно сметка, че дебютния ми филм вече принадлежи на миналото. Когато започнах работа по него, родният край бързо и истински, безвъзвратно завладя сърцето ми, вкорени се. И оттогава до края на живота ми ще остане така.
Кои филмови режисьори са Ви повлияли най-силно – независимо дали са от китайското или от световното кино?
Много харесвам Аббас Киаростами. Заради това, когато бях в Иран, специално посетих и Музея на иранското кино. Там няма нищо показно или претрупано – всичко е толкова простичко и елегантно. Наистина красиво. Френската режисьорка Аньес Варда също е сред вдъхновителите ми.
В международен план през последните години интересът към уйгурската култура нараства, като често тя се разглежда от политическа гледна точка. Как разбирате ролята на киното при разказването на истории за уйгурската общност?
Уйгурите са една от 56-те етнически групи в Китай, а Дванадесетте мукама[6] са също важна съставна част от прекрасната традиционна култура на Китай. Поглеждайки назад в бързо отлитащото време, най-честият ми спомен от детството е как седя на задната седалка на велосипеда на баща си и с него обикаляме различни непознати уйгурски села, за да ходим по домовете на хората и да ги снимаме. Днес, много години по-късно, сцените от снимките по селските пътища все още са живи в паметта ми. Хората от старите фотографии са се променили: децата са станали зрели мъже и жени, а тогавашните мъже и жени са вече остарели.
Един човек, с когото баща ми се запозна покрай фотографията – Айдзъдзъ Ахун, веднъж каза: „Всички хора по света са роднини“. Тези думи ме поразиха и ми дадоха ново прозрение.
За мен преживяванията от детските ми години, когато придружавах баща си, докато обикаляхме домовете и снимахме, приличаха повече на посещения при роднини. В онези бедни времена човешката топлина сякаш беше като кръвна връзка – сложна мрежа от корени, вплетена дълбоко в живота ми. Това, че по-късно започнах да снимам истории за уйгурската общност, беше просто подреждане на съдбата. И аз с радост го приех и намерих удоволствие в него. В крайна сметка това е кино за човека.
ПЛАКАТ НА ФИЛМА СЕЛСКА МУЗИКА
Какво Ви вдъхнови да посветите филма Селска музика на живота в малкото село Кокчел в пустинята Такламакан?
Това идва от истинска история. Така, както в уводната част на филма, момченцето Сенет (букв. Името му означава „Изкуство“) се ражда по време на музикално празненство – майка му, обсебена от музиката, отива да слуша концерт, въпреки че е на прага на раждането.
В известен смисъл това е и детството на човечеството. А малкото село Кокчел в пустинята Такламакан също е своеобразен умален образ на духовната цивилизация на човечеството. Детската гледна точка е избрана, за да подчертае чистия, невинен и искрен поглед върху нещата. Децата не описват света – те го откриват.
За първи път видях Кокчел през едно лято от детството си. Баща ми ме беше взел със себе си, за да снима в горите от тополи. В спомените ми това място изглежда безкрайно далечно и изпълнено с дива красота. Залезът облива земята със светлина, игриви врани и чучулиги се носят по вятъра в небето, а стадо елени пробягва през гората по извиваща се пътека, обрасла с червени върби и тополи. Едно семейство стопанисваше пътническо корабче и това беше най-голямата атракция наоколо. То носеше в себе си историите на хората край реката Тарим. Тези, които искаха да преминат от южния на северния бряг на реката, трябваше да преминат с това корабче, което сякаш вечно си стоеше там. Аз и баща ми, заедно с овце, коне, каруци и други хора, преминахме от южния бряг на реката към отсрещния. От ферибота ясно се виждаха къщите, скрити дълбоко в тополовата гора, по безкрайните полета цъфтяха безсмъртничета, а в далечината реката беше чиста и спокойна.
В селото, където живеех, често се чуваха народни песни като: Ако човек няма състрадание, дори да е слънце – каква полза има от него?
Чувала съм и хора, които в моменти на най-голямо отчаяние, яздейки на гърба на магарето, си напяват: Човекът е велико нещо – не трябва да губим надежда в хората. Това са народни песни от Калайланг. В селото народните музиканти обичат музиката по начин, който надхвърля нашите представи. Музиката за тях е своеобразен мост, тясно свързан с живота. Чрез този мост те достигат любовта, изпращат самотата, побеждават празнотата, а също така изливат вътрешната си тъга и пречистват болката в дълбините на душата си.
КАДЪР ОТ СЕЛСКА МУЗИКА – ОБЩНОСТТА КАТО ПАЗИТЕЛ НА ПОЕТИЧНО-МУЗИКАЛНИТЕ ТРАДИЦИИ НА СИНДЗЯН И ГАРАНТ ЗА ПРЕДАВАНЕТО МЕЖДУ ПОКОЛЕНИЯТА.
След време отново отидох в Кокчел, този път за теренно проучване за филма Селска музика. Над река Тарим вече беше построен голям мост. Сякаш само спомените ми можеха да ме пренесат през вечността – всички минали чувства и спомени се надигаха един след друг край реката… Стадото на вожда Махмути вече се беше нахранило, а овчарят, бай Рейим, тъкмо се връщаше със стадото. Като ме видя, той попита: Момиче, чувал съм, че птиците в града са черни. А виж – птиците в нашата тополова гора са бели“. Синът на вожда, Абабайкер, развълнувано каза: Защо не каза по-рано, че ще идваш? Ако знаех, щях да заколя овца предварително и сега щяхме да я сложим на масата пред теб. Вождът Махмути изпече току-що уловена риба от река Тарим и каза, че най-добрият гост е този, който пристига точно по време на хранене. Докато ядяхме печената риба, говорехме за ежедневието в Кокчел. Техните предци били номади, които по-късно се заселили. От поколения хората там живеят от риболов, отглеждане на овце в гората и от засаждане на памук. Осем поколения са живели на това място повече от четиристотин години край реката. Видях един трудолюбив, но и спокоен начин на живот – красив живот, на който човек може да завиди.
По здрач по-големият брат на вожда стоеше до мен и леко се усмихваше. Докато добавяше дърва към почти догорялото огнище, той слушаше песните, които се носеха от селото Кокчел. Искаше ми се този момент да продължава вечно. Както пише Итало Калвино в Невидимите градове: Не гласът владее разказа, а ухото[7]. Щом песента премине край ушите ми, аз отново се връщам тук – и под краката ми навсякъде лежи история.
По време на писането и заснемането на филма какви източници използвахте – история, етнография, музика – за да представите автентично музикалната уйгурска традиция?
Самото творчество по своята същност е вид избор. Понякога той изисква дълбоко обмисляне, а понякога се оставя на съдбата. Но да избереш измежду хилядите народни песни и мелодии от вътрешността на пустинята Такламакан съвсем не е лесна задача.
В същото време самата традиция предлага определена отправна точка. Например прелюдията на Дванадесетте мукама започва с думите: Моята сатар-лютня[8] има струни, направени от връзките на живота – тя може да утеши нещастните…
Щом откриеш входа към този художествен свят, изключително богатите музикални ресурси започват непрекъснато да ти дават вдъхновение и да подхранват самия филм.
НА РЕКА ТАРИМ – КАДЪР ОТ СЕЛСКА МУЗИКА, В КОЙТО СПОКОЙСТВИЕТО НА ПЕЙЗАЖА, РИТЪМЪТ НА ТРАДИЦИЯТА И ПОЕТИКАТА НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ СЕ СЛИВАТ В ЕДИНЕН ВИЗУАЛЕН ОБРАЗ.
Двата ви филма на теми, посветени на уйгурските поетични светове, сякаш водят диалог помежду си. Като режисьор и наблюдател на културата, какво научихте от първия си филм Първото сбогуване, което промени или обогати подхода Ви в Селска музика? Промени ли се между тези две произведения Вашето разбиране за уйгурската общност?
По време на гимназиалните си години отидох да уча в окръжния град. Четенето ми разкри друг свят. В градската библиотека открих събраните съчинения на Санмао[9], книгата „Извайване във времето“ на Андрей Тарковски[10], както и произведенията на Чингиз Айтматов, Томас Харди и Джалал ад-Дин Руми. Литературата ми даде друг, свободен и необятен свят – едновременно абстрактен и конкретен, но и толкова пленителен.
Именно там открих и класическия уйгурски музикално-поетичен цикъл Дванайсетте мукама. Заглавието на книгата ме привлече. Сякаш я разбирах, но и не я разбирах. Въпреки това си я купих и в дългите нощи често я разлиствах и четях, макар никога да не успях да я довърша. Поезията е нещо леко и свято, сякаш има крила. Текстовете на Дванайсетте мукама, които са достигнали до нас, в голяма степен са дело на поети. И до ден днешен от мукама в съзнанието ми са останали само отделни части и проблясъци: „Моята сатар-лютня има струни, направени от връзките на живота – тя може да утеши нещастните, да изрази тяхната тъга и печал. Потапям се дълбоко в мукама, така че той да отеква в сърцето ми; когато се унасям в мечтите за любов, свиря пред любимата“; „Ако човек няма състрадание, дори да е слънце – каква полза има от него?“.
Но когато пораснах, през безброй безсънни нощи често си спомнях стиховете от мукама, носещи простата философия на земята. Те възхваляват земята, планините и полята, възпяват залязващото слънце, тъгата на славея, сладостта на гроздето и аромата на цветните пъпки, веселите реки и вечната пустиня. Те описват и възпяват живота във вътрешността на пустинята Такламакан – живот, който не е изцяло изпълнен нито с дълбока мъдрост, нито с героичен патос, но който, подобно на изгубен дом, кара всеки духовно богат и смел човек да копнее за него. Защото това е най-древният, най-простият и най-благоговеен начин на живот.
В сърцето на пустинята Такламакан хората смятат музиката за „аромата на речта“. От векове, когато пеят за вечната любов, за слънцето и за реките, тази музика – преминала през огъня и светлината, за да достигне небето и земята – освобождава сила, която кара човека да се изпълни с благоговение. Тук музиката е земя, извор, въздух и дори мляко. Нейната широта е достатъчна да побере цялата човешка тъга и да ми даде ново вдъхновение.
Можем ли да говорим за уйгурско кино като самостоятелно културно и естетическо явление – със собствена образност, тематика, ритъм и музикален език? Или всяко поколение режисьори създава своя собствена кинематографична традиция?
Аз мисля, че всеки народ, а дори и всеки човек, е уникален, но същевременно е част от човечеството.
Какви са основните предизвикателства, пред които са изправени кинотворците, когато работят по уйгурска тематика?
За мен най-голямото предизвикателство идва единствено от самото изкуство – как да създам филм, който наистина искам в сърцето си, и който носи универсално значение и предизвиква човешки отклик.
„В СЪРЦЕТО НА ПУСТИНЯТА ТАКЛАМАКАН ХОРАТА ВЪЗПРИЕМАТ МУЗИКАТА ЗА „АРОМАТА НА РЕЧТА“ – СПОДЕЛЯ РЕЖИСЬОРКАТА УАН ЛИНА.
Във филма Селска музика централно място заема музикалната традиция, която се корени в селото и общността. Когато работите с културно наследство, как постигате баланс между автентичността и художествената интерпретация?
Селска музика по същество включва песни, които се предават от стотици и хиляди години и все още се изпълняват и днес. Изпълненията на народните артисти на живо са достатъчно впечатляващи, затова не е необходимо да се мисли за нещо друго – моята задача е просто да уловя правилно времето и акцентите.
Как реагира уйгурската публика на вашите филми? Получавали ли сте обратна връзка от зрители от този регион – разпознават ли себе си или своите традиции във вашите истории?
За съжаление, засега зрителите, които са гледали моите филми, са все още малко. Селска музика е все още в навечерието на официалната си премиера и до момента е показван само на няколко филмови фестивала. По време на Пекинския филмов фестивал залата беше пълна; по време на прожекцията до мен имаше хора, които тихо плачеха от вълнение, както и такива, които спяха дълбоко – звуците на плача и на спокойното хъркане се преплитаха в ушите ми. На Пекинския филмов фестивал някои млади уйгури, които гледаха филма, бяха изключително развълнувани и впоследствие ми изразиха благодарността си по различни начини. Един създател на съдържание в социалните медии каза, че това е творба, направена с искреност – режисьорът, неговият екип и многобройните непрофесионални актьори са се слели по дух и в своите творчески усилия, така че уйгурският народ да бъде представен на екрана с неповторимо поетично излъчване. Това според него се случва за първи път в историята на китайското кино.
Срещали ли сте специфични системни предизвикателства като жена режисьор – било то при осигуряването на финансиране, получаването на подкрепа от продуценти или гарантирането на разпространение?
В това отношение мисля, че имам голям късмет. При работата и върху двата ми филма, след като продуцентите видяха първоначалните проби и сценария, получих ограничено, но достатъчно финансиране и творческа свобода, за да създам филмите. Благодарна съм на продуцентите и киностудиите.
Повлия ли Вашата гледна точка като жена върху начина, по който изобразявате общността, семейните отношения и културните традиции?
По време на снимките на Селска музика написах една реплика, в която жена казва: „Аз съм жена от Такламакан, но преди всичко съм жена“. Но не би казала например „ти си мъж от Такламакан“ – в нейното подсъзнание винаги съществува усещането, че е в по-слаба позиция, докато мъжете от Такламакан не изпитват някакво чувство на гордост. Положението на жените в обществото е било такова в продължение на хилядолетия. Едва след навлизането на човечеството в т.нар. модерна цивилизация започват да се защитават правата на жените и децата – във време на война жените и децата се извеждат на безопасно място, на жените се отстъпва място, въпросите за пола навлизат в общественото съзнание, появява се Денят на жената, обръща се внимание на тези проблеми и започва стремеж към равенство и справедливост. Това е нещо, което ме радва. Но това, което ме привлича още повече, е самата тайна на живота и онези свещени качества в човешката природа – духовно очарование, върху което размишлявам от години. Доброто кино е човечно и милосърдно. В този смисъл се дистанцирам от чисто теоретичните рамки на феминизма и предпочитам да търся силата на жената в необятността на живота – онази доброта, онази свещена сила, която превъзхожда силата на оръжията. Каквото и да стане, никой не може да отрече, че ръцете, които люлеят люлката, люлеят и света. Жените, които съм срещала в родния си край (включително и моята баба), носят в себе си богатство и доброта. Техните ръце, които люлеят люлката, притежават силата да движат света и да уравновесяват неговата несправедливост. Независимо дали чрез устойчивост, търпение или съпротива, те допринасят за този баланс. Премахването на обществената несправедливост също се опира на тези сили. Тяхната широта е достатъчна да побере цялата човешка тъга. Но и да дари нови вдъхновения, нов път на човечността.
МАЛКИЯТ СЕНЕТ, ЧИЕТО ИМЕ ОЗНАЧАВА ИЗКУСТВО, В ОМАЯТА НА УЙГУРСКИЯ ФОЛКЛОР – КАДЪР ОТ ФИЛМА СЕЛСКА МУЗИКА
Как си представяте бъдещето на киното, посветено на уйгурската тематика? Може ли тази област да се превърне във важен културен мост?
Аз и музикантът Хъ Ли често се връщаме в родния си край – разхождаме се из пазарите, събираме се в дворовете на приятели с народни изпълнители или посещаваме някой неизвестен майстор. В такива дни всеки един от тях носи различни изненади; хората от родния ми край посяват в сърцето едно след друго светли послания. Когато тези впечатления се натрупат до определена степен, разбирам, че предстои да се роди нов филм. На тази земя – Синдзян – има десетки етноси, народни изпълнители, стотици музикални инструменти и хиляди народни песни, както и четири цивилизации и три музикални системи, които постоянно общуват помежду си – ту явно, ту скрито, ту силно, ту по-слабо – и не престават да черпят радост от това взаимодействие. Тази широта и тази способност за приемане може да се окажат ново прозрение за бъдещето на света. Както казва музикалният антрополог проф. Сяо Мей: „Дали музиката по Пътя на коприната може наистина да започне да се разгръща след западната класическа музика и популярната музика от Европа и Америка?… Нужна е обаче методика, въображение, натрупани знания, смелост, сътрудничество и търпение“. Същото важи и за киното.
Накъде върви киното ви? Ще продължите ли да работите с местни общности или ще изследвате нови жанрове или нови региони?
Третата част от поредицата за родния ми край – Славеят възпява розата – вече се подготвя за снимки. В бъдеще също така очаквам с интерес възможности за международно сътрудничество, но оставям нещата да се случват естествено, без да ги насилвам.
УАН ЛИНА, КОЯТО ЗАВРЪЩА КИНОТО КЪМ КОРЕНИТЕ НА ЕСТЕТИЧЕСКОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ.
Запозната ли сте с българското кино или културни традиции? В наш предварителен разговор споменахте за българска песен със заглавие „Разцъфнал е босилек“… Оказвала ли е българската култура влияние върху Вас по някакъв начин, или откривате сродство между Вашата художествена чувствителност и темите в българското кино и фолклор?
За мен България е загадъчна страна. Макар да познавам няколко от най-известните режисьори и техните филми, не съм имала възможност да се запозная по-задълбочено, за което съжалявам. Българският женски хор, Мистерията на българските гласове обаче са ми много добре познати – този светъл и мистичен тембър, начинът на звукоизвличане… толкова са сходни с женското пеене в моя роден край. Музиката няма граници – именно тя ни сближава.
Босилекът е често срещано растение в родината ми. В сърцето на пустинята Такламакан през есента по пазарите могат да се видят селянки и млади момичета, които продават връзки босилек, а неговият аромат изпълва целия пазар и действа освежаващо. В детството ми дворът на моята уйгурска баба ухаеше по същия начин, а в народните песни от Селска музика също се пее за босилека.
Очарованието на света е именно в тези съвпадения: в онзи ден, когато в сърцето на Такламакан слушах Разцъфнал е босилек в изпълнение на български женски хор, получих вашето писмо – точно когато вие бяхте гледали Селска музика. Надявам се, че босилекът от Селска музика един ден ще разцъфти и на българския екран.
* Всички фотографии към интервюто са предоставени от режисьорката Уан Лина и се публикуват с нейното любезно разрешение.
Бележки под линия:
[1] При китайските имена е запазен традиционният ред на изписване – фамилното име предхожда личното. При първото споменаване са посочени китайските йероглифи и официалната пинин транскрипция.
[2] A First Farewell (2018, 第一次的离别, Dì yī cì de líbié). Възможен превод на български е и Първата раздяла.
Трейлър: https://watch.alchemiya.com/a-first-farewell/videos/a-first-farewell-trailer
[3] Village Music (2024, 村庄音乐, Cūnzhuāng Yīnyuè).
Трейлър: https://www.youtube.com/watch?v=IDW3FfPGbuI
[4] Такламакан е една от най-големите пясъчни пустини в света, разположена в Синдзян-уйгурския автономен район на Китай. През вековете тя е важна част от маршрута на Пътя на коприната и заема особено място в културната памет и фолклора на народите от региона.
[5] Махмуд ал-Кашгари (лат. Mahmud al-Kashgari; ок. 1005 – 1102) е тюркски учен и писател от Караханидската държава. Автор е на Dīwān Lughāt al-Turk („Сборник на тюркските езици“, 1072 – 1074) – първото систематично описание на тюркските езици, съдържащо богат материал за езика, фолклора, поезията и културата на тюркските народи.
[6] Дванадесетте мукама (уйг. On Ikki Muqam, кит. 十二木卡姆) представляват най-висшата форма на традиционната уйгурска музикална култура – монументален цикъл от дванадесет вокално-инструментални сюити, съчетаващи музика, поезия, танц и устна традиция. Пълният цикъл включва над 300 музикални и поетични произведения с обща продължителност над 20 часа. През 2005 г. е обявен от ЮНЕСКО за Шедьовър на устното и нематериалното наследство на човечеството, а през 2008 г. е вписан в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството. За по-широк контекст върху музикалните култури на Азия виж: Влаева, Иванка. Музика по пътя на коприната. Теоретични, исторически и етномузикологически студии. София: Унискорп, 2009.
[7] В ориг. „Chi comanda al racconto non è la voce: è l’orecchio“ – репликата е на Марко Поло. Романът Невидимите градове (Le città invisibili, 1972) е изграден като въображаем диалог между Марко Поло и Кублай хан, в който описанията на 55 въображаеми града се превръщат във философски размисъл за паметта, въображението, езика, възприятието и човешката цивилизация. На български език романът е от Божан Христов. Виж: Калвино, Итало. Невидимите градове. София: Колибри, 2018.
[8] Сатар (уйг. Satar; кит. 萨塔尔) е традиционен уйгурски лъков струнен инструмент от семейството на лютните, използван в изпълнението на Дванадесетте мукама. По тип и звучене се вписва в по-широкия кръг на централноазиатските, персийските и монголските лъкови струнни инструменти.
[9] Санмао (三毛, Sanmao; 1943 – 1991) е литературният псевдоним на тайванската писателка и преводачка Чън Пин (陳平). Известна е със своите автобиографични пътеписи, най-вече Истории от Сахара (1976). Събраните съчинения на Санмао (三毛全集) представляват многотомно издание, обединяващо нейните есета, разкази, писма и други произведения. Творчеството на писателката силно влияние върху поколения китайскоезични читатели и писатели, заради задълбоченото изследване на човека по пътя на себепознанието, в условията на пътуването и културното различие.
[10] Има предвид Скульптура во времени – най-известният теоретичен труд на Тарковски. На български език книгата е издадена под заглавието „Уловеното време“ (София: Колибри, 2019). Уан Лина очевидно мисли киното именно през идеите на Тарковски за паметта, времето и духовното преживяване, а не просто го цитира като любим режисьор.