История на образованието в Китай

Развитите държави с поглед към бъдещето винаги отделят особено внимание на образованието и повишаването на квалификацията на своето население. Всяко правителство разработва индивидуални стратегии в тази насока, но в Китай към обичайните проблеми се добавят още два: огромната маса население от 1,300 милиарда и сложността на езика, който се разпознава като роден едва от 20% от китайците. Какво правят в Китай?
Всяка образователна система се базира на своите традиции и културни особености на обучаваните. Затова ще направим кратък преглед на историята на образованието в Китай, за да се опитаме да изградим по-ясна представа за сложността на разискваната тема.
Още през периода Джоу /1046-221/ както дворът на владетеля, така и множество  сановници са отваряли школи с определени образователни цели, които по-късно изграждат образователната система на Китай. Извън системата, в обществото постепенно се формира особено отношение на почит и респект пред учителите, както и дълбоко разбиране за нуждата от добро образование.
Преди обединението на царствата в единна империя от Циншъхуанди през ІІІ в.пр.н.е., в Китай в продължение на два века съществуват множество философски школи, които разискват различни въпроси, свързани със структурата на обществото, обединението, “правилния” начин на живот и светоглед, отношенията с предците, задгробния живот, духовете и божествата, възпитанието на децата, положението на жените и др. В процеса на научните спорове се обособяват няколко основни школи, които формират облика на китайското общество. Това са:
– Даоистите или даосите: според класическата традиция, основоположник на учението за Дао е Лаодзъ. Учените обаче, особено руската школа, разглеждат Лаодзъ като легендарна личност, събирателен образ на качествата, които отличават истинския даос, а за същински вдъхновител на учението посочват Джуандзъ и едноименния му трактат. Представителен трактат – “Даодъдзин”.
– Конфуцианците: Конфуций или Кундзъ, както го наричат в Китай, живее през VІ-V в.пр.н.е. Макар да не е признат приживе, бива канонизиран през ІІ в.пр.н.е. Моделът на управление, който той предлага, бива възприет за държавна стратегия от повечето държавници до 1911 г., когато е свалена манджурската династия, а и до сега. Конфуций определя с една единствена фраза начина на преподаване в Китай, която характеризира коренната разлика с нашия: “Наставникът каза: “Преповтарям, но не съчинявам, доверявам се на древността и я обичам.””. Именно от това вярване тръгва убеждението за важността на зазубрянето на огромно количество материал, без разсъждаване или прокрадване на лично мнение, както и факта, че в Китай винаги се е ценяло умението на привеждане на цитати, дори компилирането на различни изказвания в единен текст, без указване на автора, тъй като се предполага, че читателят също е запознат с въпросните текстове. На Запад подобно творчество се нарича плагиатство.
Конфуцианското Тринайсетокнижие /тринайсет трактата, избрани и редактирани както от самия Конфуций, така и от неговите последователи/ е в основата на китайското класическо образование и се изучава и до сега. Представителен трактат е “Луню” или “Диалози и изречения”.
Други важни школи за формирането на китайската мисъл са “фадзя” или легистите, моистите (последователи на учителя Модзъ); номиналистите и др.
От философските трактати, народното творчество, митовете и легендите, придворната литература, историческите трактати още преди ІІ в.пр.н.е., който можем да изберем като отправна точка за единната държавна стратегия в китайското образование, се натрупва сериозен обем литература и свидетелства за историческото минало на Китай.
Два са моментите в историята, които влияят на избора на учебно съдържание от началото на Източна Хан /ІІ в.пр.н.е./ и до сега:
От една страна, вандалско “прецеждане” на информация е извършено от първия китайски император Циншъхуанди, който наред с обединяването на Китай, построяването на грандиозна гробница, Теракотена армия и първоначалното оформяне на Великата Китайска стена, извършва и зловещ акт, който китаистите и изследователите на китайската култура трудно ще му простят някога. С цел да уеднакви писмеността, като наложи йероглифите на собственото си царство, както и да остави само “полезните” трактати, той нарежда изгарянето и унищожаването на огромно количество литература.
Вторият момент, след който не остава голям избор на съдържанието на класическата литература на Китай, е налагането на конфуцианството като държавна стратегия на управление и допускането само на редактирани от конфуцианците трактати. За да поясним размера на това пресяване, ще дадем пример само с един от сборниците, а именно “Шъдзин” или “Книга на песните”. “Шъдзин” е сборник с народни песни, събирани в течение на векове от всички краища на Китай. Конфуций, който добре осъзнавал значението на песенното творчество за налагането на определени морални норми на поведение, редактира сборника и избира 305 песни от около 3000. Останалите песни са изгубени за нас.