Китайската дума „сан да“ буквално означава „неканонизирани удари“ или „свободни удари“. Смисълът на този израз е в следното: когато човек изучава бойни изкуства, отначало той отработва прийомите индивидуално „във въздуха“. Това могат да бъдат както отделни упражнения, така и комплекси от формални упражнения, които на китайски се наричат „тао лу“. След като се усвои формата на движенията, започва тренирането им по двойки.
Във всеки стил на У ШУ съществуват различни форми за упражнения по двойки, които се наричат „дуей лиен“. Думата „дуей“ означава“да си срещу нещо или някого“ или да бъдеш „в двойка с нещо или някого“. Така в превод, „дуей лиен“ означава „тренировка по двама“. Във формите „дуей лиен“всички движения на всички участващи (могат да са повече от двама) са предварително уговорени. Това позволява правилно да се оттренира ритъма на движението в техниките, прилагането им в нужния момент, прилагането на силата в нужния момент. Но за да се прилагат прийомите в реалния бой е нужно умение да се реагира правилно в неочаквано възникнала ситуация. Именно за това служи сан да, където участниците прилагат всякакви прийоми, без предварителна уговорка. Ето защо, когато няма смисъл от особена точност, думите „сан да“ се превеждат като „свободен бой“.
Китайците много са се биели през всички времена. Още в документи от периода Пролети-есени“ (VI-IIIв. пр.н.е.) се споменава за „сян бо“ („сян“-„взаимно, един друг“, „бо“-„бой“). През 1975г. по време на разкопки в планината Фън Хуаншан в един гроб от времето на династия ЦИН (221-206г. пр.н.е.) бил намерен гребен, на гърба на който били цветно изобразени хора, водещи схватка на платформа. Има изображения на схватки на всички фрески от династия ХАН (206г. пр.н.е. – 220г .н.е). В текстове от VI – X век се споменава за „шоу бо“ – „ръкопашна схватка“ или „дзюе ди“ – „схватка“. Ето пример за подобен текст: „Императора от династия Късна Тан (923 – 936) бил много енергичен, обичал както да гледа дзюе ди, така и да участва. Веднъж решил да победи в двубой
Мън Гуан, но отначало се уговорил с чиновниците, противника да не се поддава лесно. Мън Гуан отстъпил четири пъти, но след като бил съборен от удар и заключен, ударил с ръка императора и го повалил, за което получил окръг Ю и званието дзие ду шъ.“
От текста се вижда, че в схватките се използвали както удари, така и борцови прийоми. По текста могат да се определят следните общи черти на традицията на публичните боеве в Китай: двубоите се водели на квадратна платформа, нямало разделение на категории, нямало защитно облекло, използвали се всякакви прийоми, победителя получавал ценен приз. През дин. СУН (960 – 1279) ръкопашният бой бил въведен в качеството си на средство за физическо възпитание в армията и в столичния щаб за отбрана на държавата била построена специална платформа за двубои, наричана „лей тай“ (с този термин се обозначавала както самата платформа, така и боевете провеждани на нея).
Бойци от всички краища на империята идвали да мерят сили там. Правилата забранявали „недостатъчни захвати“ и „стягане на панталоните“. Разрешени били удари и хвърляния, ножици с крака. На победителя връчвали знамена, сребърни съдове, копринени дрехи, коне и пр. Династия МИН (1368 – 1644) влязла в историята като „златния век на У ШУ“ и ЛЕЙ ТАЙ са били много популярни по това време.
На колоните от двете страни на платформата за подгряване на атмосферата провесвали надписи от рода на „удара на свирепия тигър от южните планини“ или „ритника на водния дракон от северните морета“. За да няма спорове кой е победил, преди боя двамата участници подписвали документ „на живот и смърт“, без подписването на който никой не бил допускан до боевете.
В годините на управлението на манджурската династия ЦИН (1644 – 1911) ЛЕЙ ТАЙ широко се разпространили сред народа. По време на селски празник например, организаторите построявали платформа на открито и приемали предизвикателствата на всички желаещи. Никакви предварителни атестации, регистрации и пр. не се изисквали, нужно било само боецът гръмко да обяви кой е и от къде е. Това не са били спортни двубои, смъртта на участник било нещо съвсем нормално, именно затова да излязат на платформата рискували само изключително уверени в своето майсторство хора, което само по себе си говори за високото ниво на боевете по онова време.
През 1911г. в Китай избухва буржуазната революция. Както се случва след всички революции, започнали промени. Китайските бойни изкуства започнали да ги наричат „ГУО ШУ“ („Национално Изкуство“) и в резултат на поддръжката на богати спонсори, в това число и лица от правителството, през 1928г. в столицата Нандзин /Нанкин/ бил открит „Централен Институт по Гуо Шу“. За да се привлече вниманието на квалифицирани преподаватели и съответно – студенти, в Нандзин били организирани боеве на платформа от всекитайски мащаб. Преди това, специално нарочени за целта хора обикаляли по всички провинции на Китай и канели известни майстори.
Тези боеве били наречени „Гуо Шу Гуо Као“ – „Държавни Изпити по Гуо Шу“. Продължителноста им била 10 дни. Боевете се провеждали на правоъгълна площадка, разрешени били всякакви прийоми, освен удари в очите, гърлото и слабините. Трябвало да победиш в два от три рунда, но рундовете не били фиксирани като време.
През 1933 г. Централният Институт по Гуо Шу провел вторите „Гуо Шу Гуо Као“. Било ясно, че не е редно да се провеждат смъртоносни боеве, от друга страна правилата ограничавали реалността на боевете. Било решено да се забранят „смъртоносни удари по точки“, тъй като удачното им прилагане е нежелателно, а ефективността на имитацията е невъзможно да се установи, всичко останоло, включително захват за косите, било разрешено. Освен ръкопашните боеве, били проведени и състезания по китайска борба – Шуай Дзяо, европейски бокс, боеве с късо и дълго оръжие. Участвали представители от болшинството провинции и големи градове на Китай, в чуждестранните делегации числото на участниците надвишавало сто. Но далече не всички били майстори, и толкова свободните правила карали участниците да се замислят преди всичко за собствената си безопасност, в резултат на което в болшинството схватки уцастниците не смеели да атакуват, а само избягвали евентуалните вяли атаки на също толкова нерешителния противник.
Вестниците писали по този повод: „Съревнованията по Гуо Шу достигнаха нивото на боевете с петли“.
За да се види истинския облик на бойните изкуства, през 1929 г. в Джъдзянския провинциален Институт било проведено „Общо събрание на неформалното Гуо Шу“. В него взели участие 545 души, минали през сериозен подбор и представящи 12 провинции и 4 големи града, а 125 взели участие в състезанията. За участие в тези състезания била необходима препоръка. Ако след изпълнението на форма от даден участник, у комисията възникнели сериозни съмнения по отношение на неговата препоръка, то тогава се опитвали да уговорят въпросния участник да се откаже от схватките.
Платформата за боевете била висока 1,3 метра, дълга 20 метра и широка 18,6 метра. Правилника изобилствал с „пукнатини“, наложило се да го корегират в хода на състезанието. Накрая било решено, че „юмрукът и стъпалото са еднакво равноправни, може да се удря по всички части на тялото“. През 1933 г. се състояло „Всекитайско Спортно Общо събрание“, където се опитали да проведат боеве по нов начин – в защитно снаряжение, използвайки бейзболни нагръдници и средства за защита на краката от футбола, забранени били удари в главата и слабините, контрол на времето по старому отсъствал. В резултат на това, схватките започнали да приличат на борба, някои боеве продължавали повече от час.
Вестниците критично отбелязвали: „Боевете в Гуо Шу заприличаха на корида“. Станало ясно, че западният път на развитие на бойните изкуства, т.е. създаването на системи от правила и организации за състезания води до задънена улица: стремежът към безопасност на участниците снижава реалистичността на боя, а прийомите ефективни в реалния бой стават безполезни за победа в бой с правила.
След като в Китай на власт идват комунистите, запова да се възприема , че У ШУ – това е бойно изкуство. Започнали да развиват „Гимнастиката У ШУ“, основана на изпълнението на форми, прийомите на реалния бой преподавали само някои стари майстори, рискувайки при това, особено в годините на Културната Революция да попаднат в пресата на държавната машина.
През 1979 г. китайското правителство взмима решение за разработване на нова форма на състезание по У ШУ – боевете сан шоу. С рекламна цел, за да се внуши, че се възраждат старите традиции на У ШУ, често били наричани САН ДА или ЛЕЙ ТАЙ. Старите майстори били дълбоко възмутени: те прекрасно помнели до какво довели опитите през 30 – те години с боевете с правила.
От друга страна, израстнали няколко поколения, които не са виждали истински ЛЕЙ ТАЙ и те приемали официалната версия за чиста монета. В резултат на това, в много страни, под „САН ДА“ започват да разбират именно официалният държавен „китайски кик бокс с хвърляния“, а не абсолютно свободен бой, както винаги е било в хилядолетната традиция на У ШУ.
Автор: С.Л. Березнюк
http://pigua.dankin.net/sanda.html
Leave a Reply