ПЪТЯТ НА ЯПОНСКОТО ХАЙКУ В БЪЛГАРИЯ

В едно популярно телевизионно предаване водещите се опитваха да забавляват зрителите с пародиен превод на може би най-известното хайку на Башьо. Доколкото си спомням, в ефир прозвуча:

Старо езеро –

в него скочи жаба.

Пльок!

Бихме могли да се успокоим с максимата, че пошлостта има много лица, а телевизионният екран е едно от любимите й огледала. Но какво да кажем тогава за други два превода на същото хайку, претендиращи за художественост:

Старо езеро – там

жаба в дълбините му се гмурна:

с „цамбур“ водата прозвуча[1].

Старо езеро.

Чу се: „цоп“ – във водата

жаба се гмурна[2].

По какво се различава пародийният превод от останалите два? И ако изобщо има разлика, кой е по-добрият превод?

Дори само фактът, че Башьо – поетът, към когото японците се отнасят с почти религиозно преклонение, може да бъде превърнат в герой на телевизионна забава, натъжава. Но същинският проблем е друг – как хайку достига до българския читател? Ще се опитам да отговоря на този въпрос, като проследя накратко пътя на хайку в България.

Първият сборник с преводи на хайку поезия се появява през 1937 г., но ще измине още почти половин век, преди да се появи следващият такъв сборник. С каквото и да се обяснява този огромен разрив във времето, прекъсването на културната традиция си остава факт.

Тъй като английските преводи са били труднодостъпни, българските читатели получават сравнително широк достъп до хайку едва в началото на седемдесетте години на ХХ век, когато излизат в по-голям тираж преводите на руската японистка Вера Маркова.

Сборникът „Пълнолуние“[3], появил се след половинвековно прекъсване през 1985 г., е значимо събитие в българския литературен живот. От друга страна, факт са и неговите недостатъци.

Известна немара към точността на превода и интерпретирането на фактите личи още в предговора, като само в първия абзац са допуснати няколко неточности:

„Някъде в началото на ХVІІ век, в един японски двор пред чаша чай, стопанинът пита своя гост какво е поезия и получава отговора:

Белият цвят

на планинския чай

в градината пред тебе“.

Зададеният въпрос е бил не за това какво е поезия изобщо, а какво е 俳諧 haikai. И в градината цъфти не планински чай, а камелия. Камелията пък е сезонна дума за март, така че разговорът едва ли е протекъл на чаша чай в градината.

Прибавеният израз пред тебе лишава тристишието от самостоятелност, като го превръща в реплика от диалог. Това може и да съответства на концепцията на преводача, но противоречи на истината.

Ето как изглежда цитираното хайку в по-обективен прочит:

庭前に白く咲たる椿哉

Teizen ni shiroku saitaru tsubaki kana.

В градината

камелията

цъфнала е в бяло.

Ако останем в рамките на историческите факти, това хайку е написано от Уеджима Оницура в отговор на въпрос, зададен от дзенския монах Кудо, какво представлява хайкай (空道和尚いかなる是汝が俳諧といはれしに即答). Всичко останало е измислица. Както ще видим по-нататък, измислицата е широко прилагана компенсаторна стратегия и в други български изследвания за хайку.

След поредна пауза, този път от десетина години, през 1996 г. излиза сборник с преводи на Л. Холодович[4], а през 2001 г. е издаден още един сборник с преводи на Л. Холодович и Ал. Киров[5]. С тези два сборника се поставя началото на една добра традиция – текстовете да се дават и в йероглифен запис, та веднага да стане ясно какво всъщност е превеждал преводачът. Въпреки че в някои случаи се забелязва неоправдано отдалечаване от оригинала, преводите в двата сборника са по-добри в сравнение с тези в „Пълнолуние“.

Три години след „Пълнолуние“ излиза книгата на Б. Цигова „Дзен естетиката и японската художествена традиция“ (вж. 1). От главата, посветена на хайку, разбираме най-вече, че авторката има твърде приблизителни представи както за японската история, така и за историята на японската литература. Така например на стр. 83 четем, че „хайку се появява в края на военнофеодалния строй, но своята пълноценна изява достига през ХVІІ – ХVІІІ век“.

Краят на военнофеодалния строй, ако използваме терминологията на авторката, не настъпва с появата на хайку, а едва през 1867 г., т. е. няколко века по-късно.

На стр. 81 пък са споменати военнофеодалните епопеи „Тайра моногатари“ и „Хейке моногатари“. С известно неудобство бих припомнил на авторката, че „Хейке моногатари“ е повествование за рода Тайра, а произведение, наречено „Тайра моногатари“, изобщо не съществува.

Б. Цигова продължава да открива несъществуващи произведения и в своя дисертационен труд „Дзен естетиката“ (цитатите тук са по автореферата – вж. 2). На стр. 40 тя подкрепя пространните си разсъждения за отношението на японците към „бродирането“ върху луната със следното хайку:

Tsuki ni gara o sahitaraba uchi wa kana

Ако луната

се с везмо извезе… О,

ветрило дивно!

В японската литература обаче такова хайку не съществува. Ако се обърнем към посочения от Б. Цигова източник, ще намерим следното хайку на Сокан:

月に柄をさしたらばよき団扇かな

Tsuki ni e o sashitaraba yoki uchiwa kana.

Най-любопитното е, че това хайку също е включено на стр. 42 в автореферата. Клонирането е очевидно:

Ако на луната

Дръжка прикачи се –

Какво ветрило става.

През 2000 година излезе сборник с избрани хайку на Башьо[6]. В предговора е казано, че книгата „представлява индиректен превод чрез руските преводи на Башо от големия преводач В. Маркова, на които изцяло можем да се доверим“.

Вярно е, че можем да се доверим на В. Маркова, но дали бихме могли да се доверим и на К. Петров? Някои текстове подсказват, че той има сериозни проблеми с руския език.

Така например планината Йошино, възпята от поколения японски поети, ни е представена като Есино (стр. 140), което навежда на мисълта, че преводачът не е наясно със звуковите стойности на буквата в руската графика:

Кой се любува на теб?

Луна над планината Есино –

шестнайсет ри има до теб.

Има едно хайку на Башьо, което всички изследователи сочат като пример за хуманизма на поета:

一家に遊女もねたり萩と月

Hitotsuya ni yuujo mo netari hagi to tsuki.

Под същия покрив

нощуваха и проститутки.

Хаги и луна.

Хаги цъфти през есента и неговите цветове са особено красиви на лунна светлина. Сравняването на проститутките с един от най-прекрасните символи на есента е несъмнен акт на хуманизъм, особено на фона на социалната диференциация в японското общество през ХVІІ век[7].

Пътуващ поет и пътуващи проститутки, ефимерната красота на цъфналото хаги, огряно от луната, и преходната красота на проститутките, обезсмъртени от поета. Какво е останало от всичко това в превода на К. Петров:

В кръчмата

С мен под един покрив

две момиченца… Хаги във цвят

и самотна луна.

Мястото на действието, изведено от К. Петров като заглавие, не е кръчма, а странноприемница, прилагателното самотна не съществува в оригинала, говори се за проститутки, а не за момиченца, никъде в текста не е казано с мен. Кръчма, самотна луна, момиченца… За Башьо и неговия хуманизъм тук просто не е останало място.

Излизането от печат на „Хайку Зима“ съвпадна по време с една жанрово неопределена публикация на Силвия Чолева, варираща между критична статия за „Хайку Есен“ и похвално слово за Крум Ацев[8]. За незапознатите ще кажа, че Кр. Ацев не владее японски език, но се изживява като познавач и преводач именно на японско хайку. За да избегне очевидния оксиморон, С. Чолева ни обяснява с почти затрогваща безпомощност, че за четенето на японски на Ацев много му помагало владеенето на китайски език. Допускам, че в това отношение още повече би му помогнало владеенето на японски език, но нека да не издребняваме.

А какви ли са компетенциите на самата Чолева в областта на японския език и японската култура? Публикацията оставя впечатление, че те са по-скромни и от тези на Кр. Ацев. Съдейки по това, че тя пише транскрибция вместо транскрипция, българският правопис също не е сред силните й страни.

С. Чолева отминава с мълчание всички конкретни забележки, но пък се опитва да внуши на читателите, че критиката ми към Кр. Ацев е заради връзката хайку – дзен. Всъщност името на Ацев изобщо не е споменавано в този контекст. И става дума не въобще за връзката хайку – дзен, а за опитите хайку да бъде представено като някакъв мистичен език.

Залутана в лабиринта на собствената си некомпетентност, С. Чолева е сътворила някаква абракадабра от притчи за слепци, дзен фрази, ресторантски асоциации и некоректни внушения. Тя не харесва преводите, защото са пунктуални (как ли е разбрала?), илюстрациите – защото са тематични, хартията – защото е хубава. Очаквам с любопитство да прочета какво още не харесва изнервената авторка.

Братислав Иванов

[1] Бойка Цигова. Дзен естетиката и японската художествена традиция. София, 1988, стр. 91.

[2] Бойка Цигова. Поетиката на дзен. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на филологическите науки“. София, 2002, стр. 37.

[3] Пълнолуние. Японски тристишия. Превод – Л. Холодович, Г. Василев. София, 1987.

[4] Хайку. Съставител и преводач – Л. Холодович. София, 1996.

[5] Хайку. Превод от японски – Л. Холодович, Ал. Киров. София, 2001.

[6] Мацуо Башьо. Хайку. Превод, подбор и бележки – Камен Петров. София, 2000.

[7] D. T. Suzuki. Zen and Japanese Culture. Tuttle, 1993, 229.

[8] Силвия Чолева. Хайку-бутафория. Вестник „Култура“, брой 46, 03.12.2004.

http://www.iztok.net/article126.html