Китай пред предизвикателствата на глобалната криза

Доц. д-р Нако Стефанов

05.10.2009

„Вярата в това, че безсмъртието на народа е в някаква степен гарантирано е наивна илюзия. Историята е арена, пълна с жестокости и много раси като независими цялости са слезли от нея. За историята да живееш не означава да си позволяваш да живееш както си искаш, да живееш означава много сериозно, осъзнато да се занимаваш с живота, като че ли това е твоя професия. Затова е необходимо нашето поколение с пълно съзнание, съгласувано да се грижи за бъдещето на нацията.“

Хосе Ортега-и-Гасет

„Този, който вижда и двете страни на явлението, е надарен със светъл ум, а виждащият само една, блуждае в здрача“

Мао Дзъдун

Когато говорим за дадената тема – „Китай пред предизвикателствата на глобалната криза“ следва да кажем, че става дума за две образно казано „сюжетни линии“. За самата криза като феномен, който може би поради текущия си характер от една страна, а най-вече поради своята комплексност от друга, но продължава да бъде неясен. Тук напълно важи принципа на сингуларността, т.е. невъзможността да се предскаже бъдещето, основавайки се на екстраполацията на минали и текущи тенденции, опирайки се на досегашните модели и начини на действие, тъй като става дума за абсолютно нова и невиждана парадигма на събитийна динамика.

Втората „сюжетна линия“ е социално-икономическото развитие на Китайската народна република или по-точно казано, моделът на социално-икономическо, технологическо и въобще цивилизационно развитие, създаден в тази страна през последните двадесет години, а най-вече разработваната платформа за това как този модел смята да се справи с проблемите на глобалната криза.
Самата тази тема е безспорно важна и актуална не само от някаква глобалистична позиция, но и от собствено една национална такава. Тъй като познаването на чуждия опит, бил той успешен или неуспешен, ала най-вече успешния, представлява повече от интерес в условията на една неясна, неопределена и тежка ситуация, каквато е днешната глобална криза.

В този смисъл целта на дадената разработка е запознавайки се с опита на Китай да се справя с предизвикателствата на глобалната криза, да видим какви могат да бъдат ако не уроците, то поне вижданията, които може да породи това знание за срещата на България с този изключително опасен, но едновременно с това и предлагащ предизвикателства феномен – глобалната криза.

Не бива да се забравя, че на китайски думата „криза“, се пише с два йероглифа, първият от които означава „опасност“, но вторият е „шанс“. И в този начин на написване на „кризата“ има една дълбоко скрита мъдрост. Навярно следва да почерпим и ние капка от тази мъдрост.

Глобалната криза – същност, параметри, прогнози за развитието

Първото нещо, което трябва да разберем, когато говорим за глобалната криза – това е самото понятие криза. Криза идва от старогръцки език „krisis“ – решение, повратен пункт, което означава преврат, време на тежко преходно състояние, прелом, при който неадекватността на средствата за достигане на целите ражда непредсказуеми проблеми.

Кризата е следствие на диспропорция, дисбаланс, който формира конфликта, т.е. кризата. По своята същност кризата означава ситуация, при която:

* Досегашният начин на функциониране води до загуби, до ущърб;

* Невъзможност да се продължи функционирането по стария начин,т.е. в рамките на досегашния модел на действие;

* Ситуацията безалтернативно изисква вземане на решение за смяна на модела на функциониране;

* Появява се шанс за обновяване.

* Днешната глобална криза, която започна като финансова, но вече се превърна в икономическа, е резултат от гигантска диспропорция:

* САЩ представляват под 5% от световното население;

* Произвеждат около 17-20%(в зависимост от различните начини на изчисления) от световния брутен продукт;

* Осъществяват около 38-40% от световното потребление.

Всичко това стана възможно благодарение на факта, че доларът е световната резервна валута.От началото на 70-те години, когато бе премахнат златния стандарт, в САЩ се печатат огромно количество непокрити с нищо долари. Особено гигантски характер придоби този процес след разпада на СССР, когато изчезването на геополитическия и геоикономическия, формационния и цивилизационен съперник създаде впечатлението на превръщането на САЩ в абсолютна свръх-воля, която може да си позволи всичко.

В резултат на този процес активите на САЩ днес се оценяват на 800 трилиона долара, но реалните капитали не са повече 40-45 трилиона, т.е. около 6%. Фактически съществува една огромна илюзорна, виртуална икономика. Принципиално погледнато случаят САЩ е само „върха на сладоледа“. В света днес в обръщение са, пресметнато в долари на САЩ, над 1 квадрилион долара, докато световният годишен брутен продукт е само 65 трилиона долара, т.е. пак има не повече от 6% покритие на огромната парична маса.Тази диспропорция е в дъното на сегашната глобална криза.
Прогнозите за същата са, че тя ще трае доста дълго.Някои аргументират, че ще продължи повече от десет години.Изходът от самата криза е неясен..

Според някои мнения кризата е многослоен продукт. В този смисъл тя представлява и една геофинансова и геоикономическа война, която се води от определена група сили имащи за цел преодоляване на диспропорциите да се осъществи по начин, при който те да запазят своите доминиращи позиции. Поради това както авторитетни, така и не много авторитетни изследователи не изключват възможността за така наречения апокалиптичен изход, т.е. голяма война като начин да се търси не просто изход от кризата, но да се съхрани формираната цивилизационна доминация.
За това напомнят и историческите прецеденти – Първата Световна война е следствие на кризата от 1907 година, а Втората Световна война – на Великата депресия от 1929-32 година.Прогнозира се също така, че тази криза ще се осъществява на няколко вълни. Така или иначе следва да бъде ясно, че кризата е нещо сериозно.

Китайският модел на социално-икономическо развитие

Китай до реформите

От първата половина на ХІХ век великата в миналото Китайска империя постепенно попада в полуколониална зависимост от Запада. Китай безнадеждно изостава не само спрямо развития Запад, но даже по сравнение със своя източен съсед – Япония. Перманентната гражданска война водеща се почти през цялата първа половина на ХХ век завършва с победата на Китайската комунистическа партия, начело с Мао Цзе дун. ККП си поставя амбициозната цел да модернизира китайското общество и да изведе страната на авангардни позиции в света. Индустриализацията на Китайската Народна република започва през 50-те години в рамките на централизиран модел от типа на т.нар. „общество на държавния социализъм“. Този модел има несъмнено своите достойнства и недостатъци. Следва да се припомни, че Китай тръгва по пътя на „държавния социализъм“ от изключително ниската база на едно изостанало до- индустриално общество. БВП на човек от населението през 1949 год. е едва 50 американски долара годишно, което е по-ниска стойност, отколкото има даже Съветска Русия през 1918 год. Може да се говори за следните основни етапи на стопанска динамика до началото на реформите през 1979 година:

* Период на възстановяване на следвоенната икономика (1949 – 1952);

* Първи петгодишен план (1953-1957), когато на практика се започва мащабната индустриализация на Китай;

* „Големият скок“ (1958-1960), т.е. прибързано форсиране на темповете на растеж и регулиране на икономиката след него (1961-1965);

* Периодът на „културната революция“(1966-1976);

* Периодът на „новия (западен) голям скок“ (1977-1978), когато под ръководството на Хуа Гофън се правят опити на базата на вноса на западни технологии и чужди инвестиции да се постигне догонващ растеж;

В случая с КНР не може да не се отбележи определени силни флуктуации, т.е. колебания при осъществяването на индустриализацията. Не бива да се забравя, че като правило стартовият етап на тази индустриализация преминава при мощната поддръжка на СССР. Като резултат от централизирания етап на развитие, който завършва в края на 70-те години в определени райони на Китай се създават промишлени пояси, макар преобладаващата част от населението на страната да остава извън зоната на промишленото развитие в качеството на неразвита аграрна периферия.

Централизираният модел приложен в Китай демонстрира напълно както своите достойнства, така и недостатъците си. Не може да не подчертаем, че този модел е изключително ефективен в условия, когато обществото се нуждае от екстензивен тип растеж. Но когато икономическото равнище достигне до границата на необходимостта от интензивно развитие централизираният модел изчерпва своя потенциал за позитивна динамика и потенциал за догонване. Икономическата история на много „закъснели страни“, включително на България от началото на 50-те до края на 80-те години, доказва валидността на подобно заключение.

Държавната собственост върху средствата за производство в промишлеността е основният елемент на китайското социалистическо стопанство в етапа на централизираното регулиране. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли създадоха обективни условия централизацията на ръководството на стопанството да съдейства за значителната динамика на социално-икономическите процеси.

При първоначалните етапи на екстензивно индустриално развитие, когато количествените показатели играят определяща роля, съществуващата уравниловка в предприятията е подкрепена с възможности за вертикален растеж, поради което не представлява значителни препятствия за трудовата активност и не се приема за социално несправедлива.

В този смисъл на етапа на екстензивното развитие на страната директивната държавна централизация отговаря на изискванията и целите на социално-икономическия прогрес. В резултат на извършената промишлена революция КНР преминава на ново равнище на социална динамика. Въпреки трудностите, грешките и недостатъците централизираното планово-директивно управление изпълнява голямата си историческа задача. За кратък исторически период в Китай е осъществена т.нар. първична индустриализация. Пред обществото застава въпросът накъде след това?

Планово-пазарният модел на догонващо развитие на Китай

Основната особеност на прехода в Китай е сравнителната плавност на прехода от централизиран модел на развитие към модел на планово-пазарна динамика. Ръководството на КНР, за разлика от управниците на бившия СССР и бившите страни на европейския социализъм, не възприема т.нар. „Вашингтонски консенсус“ от 80 -те години. Според този консенсус основната линия на реформи в развиващите се страни, а също и тези от Източна Европа и СССР, следва да се основава на два основни процеса:

* пълната либерализация чрез т.нар. „шокова терапия“ на търговия, финанси и пазар на труда и т.н.;

* на приватизация на съществуващата държавна (общонародна) собственост.

Казано с други думи Вашингтонският консенсус предполага налагането на нео-либерален модел на развитие. Но обратно на „шоковата схема“ в КНР се придържат към принципа на постепенността и „стъпаловидното развитие“. Така например, през 1979 год. започва осъществяването на реформи в селското стопанство. Започва се преход от колективен тип обработка на земята във формата на т.нар. „комуни“ към семеен тип обработка. В рамките на този процес се съхранява системата на колективно владеене на земята. Но пък семейната аренда засилва икономическата самостоятелност на селянина. Той се превръща в предприемач, а взаимоотношенията му с държавата се поставят на икономическа и договорна основа.

Редица китайски икономисти подчертават, че при съществуващия недостиг на обработваема земя в страната, пренаселеност в селските райони и ниска техническа въоръженост на селскостопанския труд в китайското село, предимствата на семейното стопанисване на земята са огромни. Резултатът е, че Китай успя в рамките на десет години да осигури задоволителен дневен рацион за всеки член на огромното си население. Така китайците бяха изведени от състоянието на перманентен глад, характеризиращ редица страни от третия свят, както и Китай от хилядолетия насам. Както коментира по този повод един от ръководителите на ФАО, ако човечеството успее да направи същото за другите два милиарда хора, които живеят в условията на заплаха от гладна смърт, то пред него има бъдеще.

На следващия етап на промяна се започва с реформиране в сферата на промишлеността. Първата стъпка е да се даде самостоятелност на държавните стопански предприятия. Първоначално значителна част от тяхното производство се извършва в съответствие със спуснатите „отгоре“ планови показатели и продажба на продукцията на държавата по твърди цени. Постепенно, обаче, делът на такъв тип продукция намалява за сметка на реализираната на пазара.

Едновременно с това се дава възможност за създаване на колективни, кооперативни, частни, индивидуални и чуждестранни стопански единици във всички сфери на икономиката. По този начин се създава реална конкурентна среда, при която държавният монопол не се заменя с частен, както стана в редица страни от бившия СИВ.

Следва, обаче, да се каже, че основа на икономическото развитие продължават да бъдат именно държавните предприятия. В тях се тръгва към постепенно осъществяване на цялостна управленска реформа, т.е. въвеждането системата на стопанската сметка, т.е. самостоятелност на функционирането, включително на нови форми на организационно управление, които заимстват много от японския, но също така и от американския модел на фирмен мениджмънт.

На практика може да се говори за два основни етапа на развитие на реформата, чрез които се формира „китайския модел на държавно-организирана пазарна икономика“ :

* Етап на 80-те години, когато китайската икономика функционира под девиза

* „Държавното регулиране е първично, пазарното е вторично“;

* Етап от началото на 90-те години, когато девизът е „Държавата регулира пазара, а пазарът управлява дейността на предприятията“.

Като основна цел на тази политика е създаването на „социалистически пазарни отношения“ с китайски характер. При този планово-пазарен модел на развитие за разлика от подобни планово-пазарни модели в САЩ, Япония и редица страни от ЕС демиург на стопанската и социална динамика са колективистките форми на собственост – държавни, кооперативни и колективни. Фактически страната преминава от т.нар. централно-планирано стопанство към програмирано такова.

При което недържавните форми на собственост – частна, частно-трудова, чуждестранна и т.н., обаче, не се разглеждат като „политически и социално вредни“. Точно обратното – те са смятани за абсолютно необходим елемент при формиране на пазарна динамика. В този смисъл опитът на Китай доказа, че осигуряването на конкуренция между организации, основаващи се на различни форми на собственост води до по-големи резултати в подобряването на производителността на този етап на развитие, отколкото приватизирането на неконкурентна среда.Подобна политика се провежда на фона на изключително високи темпове на икономически растеж. Огромна е ролята на държавата за формиране на благоприятни условия за този растеж по два основни начина:

* чрез създаване на институционална база за развитие на пазарните отношения;

* чрез подпомагане формирането и развитието на организационен и социален капитал.

Трябва да кажем, че реформите на Китай започнати през 1978 година се базират на няколко несложни механизъма. От една страна стимулиране на индивидите и организациите да работят по-усърдно и поемат по-сериозни рискове. От друга чрез привличане на чуждестранни инвестиции, като основната част дойде от „хуацяо“, т.е. китайците в чужбина. Не бива да се забравя, че китайската диаспора в редица страни в Югоизточна Азия са най-активният икономически агент в съответните общества. Китай имаше нужда от капитал и технологии, както и от възпитание на предприемчивост и спестовност. Смесените предприятия, при които държавата държи 51% от дяловете са път към осигуряването на това.

Наред с това следва да се спомене и за т.нар. „американо-китайски синтез“ или даже „западно-китайски синтез“, т.е. привличането на западен капитал за своето развитие. В условията на своята пълна доминация, създадена след края на т.нар. „студена война“, САЩ и Западът, като цяло, тръгнаха към създаване на т.нар. модел на глобализацията, в който да се формира своеобразна система на международно разделение на труда. При това Западът, а най-вече САЩ са на върха на тази система, като върхът представлява различни финансови институции – банки, фондове, застрахователни дружества и други.

Съответно производството да се прехвърли на страните извън кръга на т.нар. „златен милиард“, а най-вече там където има благоприятни условия такива като определено равнище на образование, благоприятен климат и ниска цена на работна ръка. Китай определено отговаряше в най-висока степен на тези изисквания. Така постепенно една значителна част от производствените мощности бе прехвърлена в Китай, така че той се превърна в „световната работилница“. Именно поради това редица изследователи и медийни коментатори нарекоха това явление и процес „американо-китайски синтез“. Несъмнено този синтез означава взаимен интерес на двете страни, което, обаче, не изключва наличието и на съперничество.

Така вместо да фокусира усилията си върху приватизирането на съществуващите предприятия в КНР тръгнаха към създаването на нови стопански единици чрез привличането на чуждо технологическо и организационно ноу-хау и капитали. Това се извърши без, обаче да се губи националния приоритет, тъй като държавата запазва контролния пакет. За самите транс-национални компании изгодата идва най-малко по три линии:

* Чрез поемането на контролния пакет държавата поема и гарантира значителна част от риска;

* Държавата създава благоприятни условия за функциониране в определени райони чрез освобождаване от данъци за определен период, създаване на инфраструктура и други;

* Ниската цена на мотивирана и квалифицирана работна сила.

Резултатът е, че днес КНР може да се похвали с най-висок дял чужди преки инвестиции сред всички развиващи се страни. Тук следва да се подчертае, че Китай бе пощаден от източноазиатската криза във втората половина на 90-те години на ХХ век поради една важна особеност. Той се отвори основно за дългосрочен приток на капитали и по-специално на преки чужди инвестиции, водещи след себе си развитие на човешкия капитал и технологии. Но се въздържа от изкушението и дори от натиска отвън да приема далеч по-нестабилния краткосрочен капитал, който винаги носи със себе си големи рискове без особени ползи. Източноазиатската финансова криза демонстрира, че най-засегнати бяха тези страни, които са приели значителни краткосрочни капиталови потоци.

В крайна сметка китайската икономика спрямо стартовата 1978 година се е увеличила повече от 4 пъти. Въобще през последните близо 30 години средногодишния ръст на страната се движи в границите от 8-10%. За тридесет години КНР успя да увеличи стократно своя външнотърговски оборот от 20 до 2000 милиарда, т.е. 2 трилиона долара на САЩ. По данни на Държавното статистическо управление на КНР делът на икономиката на Китай в световния брутен продукт обем е нараснал от 1,8 % през 1978 год. до 6 % в 2007 год. В 2007 год. БВП на Китай е $3 трилиона 280,1 млрд., което е 23,7% от БВП на САЩ, 74,9 % от БВП на Япония и 99,5 % от БВП на Германия.

При това по показателите на износа на продукция на отраслите на високите технологии Китай се превърна в един от световните лидери. През 2007 година общата продукция на преработващата индустрия в сферата на високите технологии прехвърли 5 трилиона юан-а, т.е. 735 милиарда долара, а нейния дял в БВП на страната достигна 4.6%. Обемът на износа на високотехнологична продукция през 2007 година достигна 374 милиарда долара на САЩ, като частта на тази продукция в целия износ е 30%(по данни на агенция „Синхуа“).

Според прогнози на Световната банка, направени преди кризата, ако КНР поддържа и в бъдеще високи темпове на икономически растеж, то до 2020 година ще достигне САЩ по обем на БВП. А след това ще ги надмине, макар че на човек от населението доходът ще остане значително по-нисък. По този начин Китай наред с ЕС, САЩ и Япония ще се превърне в един от четирите икономически полюса на света. С нотка на увереност може да се утвърждава, че ако този бурен икономически процес, обхванал КНР продължи, той несъмнено ще промени в значителна степен както геоикономическата, така и геополитическата карта на света.

Срещата на китайския модел с кризата

Както бе казано по-горе китайската икономика, която е дълбоко интегрирана в глобалното стопанство, преживяваше невероятен разцвет благодарение на огромния износ към САЩ, Европа и Азиатско-тихоокеанския регион, както и на изключително високото ниво на собствените и чуждестранните инвестиции в китайското стопанство. Но в резултат на глобалната криза чуждите пазари се свиват и затварят, рязко намаляват чуждестранните капиталовложения.
Вътрешното потребление в Китай до този момент е относително доста слабо развито, а спестяванията на обикновените китайски граждани са много високи. Това е така, защото китайците масово слагат настрана „бели пари за черни дни“.

Тази пестеливост се дължи в най-голяма степен и на факта, че досега социалната защитна мрежа и здравното осигуряване в Китай са много слабо развити.

Китай изпита мощен шок от загубите на външните пазари, от спада на фондовите борси, от девалвацията на валутата на съседните страни(става дума преди всичко за Виетнам и Лаос), които станаха по-привлекателни по привличането на чужди инвестиции от гледна точка на ниските разходи . Натам и потекоха средствата на чуждите инвеститори в последно време.

Така основният удар на глобалната криза падна върху най-бедните слоеве от китайското население. По съобщения на Централната службата по заетостта в селата, поради икономическия спад са загубили работата си вече около 20 милиона мигриращи работници от селските райони. Според неотдавнашно проучване на Министерството на земеделието на Китай, в 15 провинции около 15,3% от всички трудещи се в градовете мигрирали хора съобщават, че са се върнали вкъщи без заработените пари(вж.“Актуални новини“, уеб-сайт на в. „Стандарт“ , 9.02.2009 г.).

Официалното ниво на безработицата в градовете на Китай, през декември 2008 достига 8,86 милиона души (4,2% от трудоспособните граждани). В селата, където живеят 750 милиона души, такава статистика не съществува. Селото страда от скрита безработица: според различни оценки, от 130 милиона до 200 милиона селяни заминават да работят в други провинции и градове. Пак според споменатата горе служба по заетостта като се има предвид появата на още 6-7 милиона души на селско стопанския пазар на труда през тази година, общото ниво на безработицата може да достигне 25 милиона души.

През четвъртото тримесечие на 2008 г. ръстът на БВП на Китай спадна до 6,8%, и на базата на цялата тази година това е – 9% спад. През 2009 г., правителството очаква ръст на БВП от 8%, докато западните и независими китайски експерти говорят за 6,5-7%(пак там).

Увеличението на безработицата сред имигрантите е пряк резултат от рецесията в световната икономика, което доведе до бърз спад в обема на китайския износ и спиране основно на тези предприятия, където работят селяните – имигранти. Официална статистика за безработицата сред селското население няма, и степента на влошаване на ситуацията ще зависи от това, колко силно ще намалее китайския износ през следващите месеци. Като се имат предвид прогнозите за намаляване на световната търговия през тази година, картината е депресираща.

За търсените решения и намираните отговори

Следва да се каже, че властите в КНР упорито търсят решения предвид надвисналите опасности по линия на глобалната криза. По време на криза три са важните неща – енергия, храна и социална стабилност. Онези, които имат и произвеждат тези два основни източника на живот имат най-големи шансове за социална стабилност, така че кризата да не се превърне в катастрофа, а да даде началото на нещо ново.

Две са основните решения на асиметричния отговор на Китай:

* развитие на вътрешния пазар;

* създаване на икономика на знанието.

Развитието на вътрешния пазар в Китай се осъществява чрез различни решения. В края на септември 2008 година правителството одобрява да се отделят средства в размер на 2 трилиона юан-а (392 милиарда долара на САЩ) за реконструкция и развитие на железопътната мрежа на страната с цел да се противодейства на забавянето на икономическия растеж. Планът за разходите е предвиден до 2020 година. Резултатът трябва да бъде нарастване на общата продължителност на жп линиите от 78 000 до 120 000 километра. Това строителство напълно се вписва в програмата на Китайската комунистическа партия за сближаване на центъра на страната с районите на Тибет и северозападните райони на страната.

Докато на Запад се инвестират огромни средства за спасяване на банките в Китай също така се обявяват за инвестиране на сума от 100 милиарда долара на САЩ за развитие на автомобилните пътища, които трябва да „отворят“ Централна Азия за останалия свят.

Главното решение, взето след началото на глобалната криза е да се увеличат държавните разходи за специална антикризисна програма с размер 600 милиарда долара. Тази програма има за цел да се замени загубата на външните пазари и да създаде максимално количество работни места в страната. 500 милиарда юан-а за предназначени да съкратят данъците на предприятията, като по този начин увеличат инвестиционния им потенциал.

Голямо внимание се обръща на нарастването на програмите за жилищно строителство.

Смята се, че именно строителството може да създаде максимално количество работни места, а също така да спомогне за развитието на отраслите, доставящи материали за строителството.
Така например 400 милиарда юан-а са предназначени за субсидиране на цените на продаваните жилища и за подкрепа на семействата за получаване на ипотечни кредити. 370 милиарда юан-а ще бъдат дадени за подобряване на и селската инфраструктура.

Не е забравен такъв отрасъл като електро-енергетиката – 1,5 трилиона юан-а са предвидени за развитие на допълнителни енергийни мощности и на електрическата мрежа.Наред с това засиленото индустриално и инфраструктурно строителство се съпровожда с разработката на програми за охрана на околната среда, проблемите, с която станаха особено тревожни през последните години на ускорен икономически растеж.

Особен интерес представлява развитието на икономика на знанието. До началото на реформите разходите за научни изследвания в КНР са по-малко от 1% от БВП. През текущата петилетка(2006-2010 год.) се предвиждат тези разходи да нараснат от 1.3% до 2% от БВП, а през 2020 година да достигнат 2.5 % от БВП, който тогава се очаква, че ще бъде 6 трилиона долара на САЩ.
Перспективната програма за създаване на „икономика на знанието“ си поставя за цел да се съкрати зависимостта на Китай от чуждестранните технологии от 80%, както е сега, до 30%.За тази цел още през 2008 година стартира ускореното създаване на т.нар. технологически центрове.

Вече са създадени над 750 такива центрове, които следва да станат ядрата на новата „икономика на знанието“. През 2009 година се предвижда разходите за наука да нараснат с 25.6% при условие, че през 2008 година растежът спрямо предходната 2007 год. е бил 16% по-висок. В рамките на създаването на иновационна парадигма на развитие влиза и програмата за създаване на десет системообразуващи отрасъла.Всичко това говори, че в Китай сериозно се гледа на формирането на иновационна парадигма на развитие като едно ключово направление за изграждането на нова платформа на социално-икономическа динамика.

Ще добавим и това, че Китай използва глобалната криза за разширяване на международните си позиции чрез увеличаване на обема на чуждестранните си инвестиции и кредитиране.Само за 2008 година външните инвестиции на Китай нарастват с 60% спрямо 2007 година, като достигат сумата от 52 милиарда долара на САЩ.

КНР реализира стратегия на закупуване на чуждестранни суровинни активи, нужни за растежа на китайската икономика. По този начин се готви за една нова роля в света след кризата.

Накрая ще кажем, че на мартенския пленум на Общокитайското събрание на народните представители китайският министър-председател Вън Цзя бао заяви, че Китай ще положи усилия да постигне през 2009 г. икономически растеж от 8 процента (да не се забравя, че през 2008 г. растежът бе 9% , а през 2007 год. – 13%) и инфлация от 4 процента, като се потвърди планът за стимулиране на икономиката със сума в размер на 4 трилиона юан-а, т.е. 465 милиарда щатски долара.
Навярно може да се каже, че Китай не е разкрил всичките секрети на отговорите си на глобалната криза. Последните решения на китайските власти говорят, че тези решения не са само отговор на кризата, но и предизвикателство пред Западния проект като цяло.

Дали китайската антикризисна стратегия ще ни накара да се замислим за нещо?

май 30th, 2010 | Category: Българи говорят за Китай, ИКОНОМИКА