Тайван – обреченият на самота остров

ООН отхвърли 12-ия опит на отцепилата се от Китай територия да стане неин член

Евгений Дончев

в-к „Сега“

Доста трудно е за когото и да било да изброи всички членки на Организацията на обединените нации – та те са 191 на брой! Въпрос за „Стани богат“ обаче е и следният: кои не са членки на ООН? Оказва се – само 2! Освен Ватикана другата територия извън световната организация е отцепилият се с гражданска война от Китай Тайван. Докато папската държава и не иска да се приравнява с другите поради уникалния си статус, островът вече 12-а поредна година напъва молбата му за членство поне да бъде разгледана от Общото събрание на ООН, но тя неизбежно отпада от дневния ред.

–––––

Тайванският парадокс наистина е уникален.

Началото му е поставено през 1949 г., когато комунистите на Мао Цзъдун разбиват националистите от националистическата партия Гуоминдан на генерал Чан Кайшъ, които бягат на остров Тайван.

Макар че мащабите на континентален Китай – 9,6 млн. кв. км територия и тогавашно население от 548 милиона, и новосъздадената Република Китай – 36 000 кв. км и 7 милиона население – са очевидно несравними, именно Тайван се подвизава в ООН чак до 26 октомври 1971 г., а Народната република се опитва да го изхвърли от редиците й. Ролите обаче се разменят, Тайван е изключен от ООН, а КНР не само заема мястото му, но става и постоянен член на Съвета за сигурност.

Съвсем различен аршин прилага например световната организация към други подобни държави, разделени след война. Двете Германии са приети едновременно за членки на 18 септември 1973 г., а двете Кореи – на 17 септември 1991 г. Да, но Китай е постоянен член на Съвета за сигурност и няма как в този орган да вземат решения и да налагат вето два Китая.

Голяма заслуга за приемането на КНР и съответно за изхвърлянето на отцепническия остров има американският президент Никсън, в чието геополитическо полезрение вече е попаднала КНР. През юли 1971 г. той пратил Хенри Кисинджър на тайна мисия в Пекин, за да подготви собственото му официално посещение от 21 до 28 февруари 1972 г. То очевидно

нямаше да е възможно, ако КНР не бе международно призната

По време на историческата визита на Никсън бе подписано Шанхайското комюнике, с което САЩ приемат Тайван за част от Китай. Разбира се, американците нямаха намерение да зарежат на произвола на съдбата своя „непотопяем самолетоносач“ край бреговете на Китай и продължиха усилено да го въоръжават.

Все пак официалните контакти бяха прекъснати през 1979 г., когато САЩ установяват дипломатически отношения с Пекин.

Оттук нататък Тайван и Китай започнаха да прилагат „дипломация на пачките“. Тя се оказа добро средство за купуване на официални отношения с малките държави от Африка и Латинска Америка. Имаше обаче и едно голямо изключение – единствената европейска държава, която се продаде за няколко тайвански долара, бе Македония. През януари 1999 г. правителството на Люпчо Георгиевски установи дипломатически връзки с Тайпе, като се надяваше на 1 милиард щатски долара „награда“ за този акт. Азиатците обаче свалиха мизата на 300 милиона, при това за срок от 4 г.

Горе-долу по същото време пък карибската държавица Сейнт Лусия, скъса връзките си с Тайван, а в замяна Пекин се ангажира да й построи промишлен парк, 4-лентова магистрала, спортен стадион и културен център.

Като се тегли чертата на тази десетилетна покупко-продажба, КНР поддържа дипломатически отношения със 164 държави, признаващи до една острова за част от Китай, а Тайван – с 26 от Латинска Америка и Африка (Македония също се вразуми след време).

Във вътрешнотайвански план също могат да бъдат открити куп парадокси. Чан Кайшъ управляваше с желязна ръка от 1949 г. до смъртта си през 1975 г.

През 1972 г. той назначи сина си Чан Цингуо за премиер, наследил го и на президентския пост три години по-късно. Така бе създадена и една от първите в съвременна Азия политически династии (след Неру-Ганди в Индия и преди Кимовците в Северна Корея).

В цялата си 55-годишна история на самостоятелно управление Тайван се развива 38 г. в условията на военно положение, което бе вдигнато от Чан Цингуо едва през 1987 г., малко преди неговата смърт на следващата година. Причината бе прозрението му, че вече нямало перспектива за присъединяване на континентален Китай (тогава с население 1,2 милиарда) към острова (20 милиона). Да, но именно в тези условия тайванската икономика процъфтя, подпомогната от мощните финансови инжекции на САЩ – брутният й вътрешен продукт тогава надхвърляше неколкократно този на КНР, а валутният резерв бе втори в света след японския. Днес положението е различно и ако може изобщо да се говори за някакво обединяване, то ще се извърши по логиката на икономическите интереси – КНР измести през 2002 г.

САЩ като първи търговски партньор на Тайван, чиито бизнесмени пък са инвестирали над 40 милиарда долара в континентални предприятия.

Смъртта на Чан Цингуо не само сложи край на династията, но и извади на политическата сцена първия роден на острова президент – Ли Тънхуей. В Пекин се разтревожиха, и с право, защото той демократизира политическата система, а от пръкналата се опозиция издигнаха глас за независимост на Тайван.

През лятото на 1995 г. САЩ му дадоха и виза за неофициално посещение, което предизвика криза в двустранните отношения. Тя стигна почти до ръба на войната през март 1996 г., когато покрай първите избори на острова за президент (дотогава той бе назначаван от парламента) Китай организира големи маневри в Тайванския проток и Клинтън прати два самолетоносача да вразуми Пекин. Е, война не избухна, но Ли Тънхуей хвърли бомбата три години по-късно, когато обяви, че Тайван се отказва от принципа за „единен Китай“ и възприема този за „един народ – две държави“. Оттук до обявяването на независимост има само една взривоопасна крачка, но Ли се въздържа да я направи. Тя едва ли би била приветствана от Големия брат във Вашингтон, който тъкмо тогава се чудеше как да се извинява на Пекин за бомбардировката на неговото посолство в Белград.

През 2000 г. – нов парадокс

В Тайпе изборите бяха спечелени от опозиционната Демократична прогресивна партия, която сложи край на 51-годишното управление на Гуоминдана и избра Чън Шуейбиен за президент. Вместо да се зарадва, че някогашният му фронтови враг вече е свален от власт, Пекин отново се нервира, защото платформата му бе за официално обявяване на независимост.

Същевременно обаче и караулът в Белия дом бе сменен и Буш-младши заяви в навечерието на преизбирането на Чън за втори мандат през март т.г., че САЩ са против „промяната на статуквото“ в Тайванския проток.

Сред парадоксите в Тайван не може да не се спомене и съобщението преди два месеца, че Чан Кайшъ най-после ще бъде погребан през март или април догодина – 30 г. след смъртта му. Досега тялото му лежеше балсамирано в мавзолей, редом до това на сина му Чан Цингуо.

Причината за изненадващото решение?

Е, и наследниците на генералисимуса най-сетне проумели, че Тайван няма да може да си върне континентален Китай, където е искал да бъде погребан дядо им…

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=1297&sectionid=6&id=00002