Не в мечтите си, не в сънищата си. Наистина бях в Китай! Видях Забранения град, разхождах се по “Тиенанмън”, изкачвах се по Великата китайска стена, дишах тежкия августовски въздух на Пекин…
В началото на това най-дълго пътешествие в живота ми стои една международна конференция, в която моят съпруг е участник. Семейният съвет се събира на кратко заседание. Гошо предлага да пътува за Китай като бял човек, т.е. с жена си. Жена му не се съпротивява и приема да бъде придружаващо лице. Заседанието се закрива. И започват приготовления: резервиране на самолетни билети, търсене на информация за забележителностите на Пекин, обмяна на валута…
На 5 август 2005 г., в едно дъждовно и хладно лятно утро, излитаме с “Аерофлот” от София. С нас пътува и Цена, колежка и приятелка на Гошо от детството, която също участва в конференцията. Аз не съм се качвала на самолет от ученическите си години и мъничко се страхувам от това, че ще се отдалеча на километри от земята. Но яркото слънце, което ме посреща приятелски над облаците, стопява моите притеснения. Скоро под нас се появяват поля и гори, прорязани от пътища, тънки като конци… Все по-често виждаме селища и това означава, че наближаваме Москва. Затягаме коланите (бр-р-р-р!) и се насочваме към летището. Понеже местата ни са близо до единия от колесниците, Гошо ме предупреждава да не се стряскам, когато чуя шума от свалянето му. Е, не е толкова силен.
След успешното приземяване един дълъг ръкав ни “изсмуква” от “Ту 154” и ни “изсипва” в терминала на “Шереметиево”. Престоят ни е кратък и ние го използваме, за да разгледаме многобройните магазинчета на летището. Впечатлена съм от матрьошките – красиви, пъстри, в някои комплекти броят им достига 15, а цената им… Не помня, паметта ми блокира при такива стойности ;).
Пътуването от Москва до Пекин минава спокойно, само дето стюардесите до една са намусени и сърдити и изобщо не се трогват от това, че им отговаряме на чист руски език, когато ни задават стандартните си въпроси. Червената линия на монитора, представяща изминатия път, постепенно нараства и ето, вече почти докосва кръгчето, с което е маркиран Пекин. Усещам, че слизаме, но защо все още не виждам земята през илюминатора? Толкова ниски ли са облаците? Пистата се появява пред погледа ми в последния момент, заедно с някакви километрични надписи край нея, на които се мъдрят йероглифи. Няма грешка, в Китай сме!…
Това е един прекрасен пътепис от Павлина Върбанова, който можете да прочетете в пълния му вариант и със снимков материал тук::
Leave a Reply