23.09.2000 г.
Събота: Пристигане.
Не са много българите, които са посетили Китай – тази интересна страна, пълна с абсурди, забележителности и… хора, естествено!
През последната година на това хилядолетие Международната олимпиада по информатика се проведе именно в Китай и за моя голяма радост, успях да си извоювам място в националния отбор. И така, напълнил сака с два чифта дънки и няколко тениски, един наръчник по програмиране и две дискети, с фотоапарат в едната ръка и диктофон в другата, аз се озовавам на пекинското летище.
Тридесет и шест часа са изминали от началото на пътуването ми, но нито ужасната храна на летище Шереметьево, където полетът ни има връзка, нито безкрайното попълване на формуляри, нито часовата разлика са в състояние да намалят възбудата ми от преживяното.
За човек, който не е пътувал със самолет, препоръчвам първият му полет да бъде с Боинг 777. Отвътре самолетът изглежда като луксозен автобус, с тази разлика, че има девет реда седалки, всеки човек може да си слуша каквато пожелае музика или да гледа филм, а чудовищната машина се движи с 900 км/ч. Страхотно е усещането, когато само за няколко секунди самолетът достига до скорост от 500 км/ч и те залепя за облегалката.
Само за седем часа са пропътувани 5800 км. Прелетяваме над Сибир и над пустинята Гоби и всичко това се случва през най-краткото денонощие в живота ми (19 часа).
Е, вече съм на летище “Пекин”, часът е 10:07 китайско време, а температурата на въздуха е 200. Всъщност въобще не ме притеснява климатът тук, тъй като Пекин се намира почти на една и съща географска ширина с България.
Първите ми впечатления са за един особен и някак си неестествен контраст. Пристигаме на свръхмодерно летище – ескалатори, ръкави за пристигащите и излитащи самолети, тоалетни с фотоклетка… В същото време от осем гишета работи само едно, зад което стои мързелива служителка и минават два часа, докато аз и отборът напуснем летището.
Разбира се, чакат ни посрещачи и със специален автобус на IOI (International Olympiad in Informatics) ни извозват до “Ка Тик” – европейски хотел с три звезди и над 400 стаи. По пътя за хотела също отново се забелязва контраст – почти порутени, сиви жилищни блокове, а от стените стърчат климатици…
Стаята в хотела е разкошна – баня с огромна вана, бял мрамор и огледало, голямо колкото цялата стена; спалня със стерео-уредба, мини-бар, телевизор, климатик и телефон. Раздават ни ID-карти, които на пръв поглед приличат на обикновена фонокарта, но всъщност играят ролята на ключ. Моят “съкилийник” за следващите няколко дни е Кристиян от Бургас – абитуриент и капитан на отбора.
Китайският ресторант в хотела представлява огромна шведска маса с над осемдесет вида храни, сред които телешко, пилешко, свинско и някакво незнайно, но много жилаво и люто месо. Разбира се, не липсват традиционните за Китай водорасли, ориз, супи, паучита. Питиетата поне са стандартни – кока кола, фанта, спрайт, плодов и доматен сок.
Между другото, китайските ресторанти в Русе по вкус и качество на храната по нищо не отстъпват на пекинските, така че, ако някой собственик на ресторант чете това, склонен съм да направя реклама на ресторанта му срещу скромно заплащане.
За пръв път набирам домашния си телефон с цели тринадесет цифри. Обаждам се вкъщи и набързо казвам, че съм жив, здрав и всичко е наред. След това се качвам в хотела, излягам се на водното легло и усещам колко уморен съм всъщност. Заспивам почти веднага.
24.09.2000 г.
Неделя: Летният дворец.
Ставам в 7:40. По програма днес имаме екскурзия до Летния дворец. Водата в хотела не става за пиене и до края ще караме на бутилки минерална вода. Иначе закуската надмина очакванията ми – дори откривам шунка и кашкавал!
Най-после отборът ни се запознава и с нашата екскурзоводка, която ние през цялото време наричаме “гид”. Малко трудно се научаваме да казваме името й (Уън Тин), но големият проблем предстои: да се научим да я познаваме между останалите китайки. За мен и Кристиян всички те доста си приличат.
Е, колоната от дванадесетте автобуса на IOI, ескортирана от две полицейски коли, бавно запъпля към Летния дворец, а около мен сякаш се извисява един огромен строеж – навсякъде кранове и булдозери, тъй като градът се готви да бъде домакин на олимпийските игри през 2008 г.
Ужасен съм от движението в Пекин – имам чувството, че тук няма правила за движение – всички автомобили се престрояват наляво-надясно, движат се с бясна скорост, набиват спирачки… тук-там се вижда и по някоя катастрофа. Като капак на всичко, навсякъде около колите щъкат милиони велосипеди. Истински кошмар са и пътните знаци – кръгъл знак със задраскан изкилиферчен йероглиф означава “Спирането забранено!”.
Въпреки това пътната планировка е била направена много внимателно, тъй като целият Пекин е разделен на пръстени, което значително намалява трафика по улиците, но в град с население, колкото България, това е почти незабележимо.
Та да се върна на темата за Летния дворец. Долавяйки по някоя друга дума от разваления английски на екскурзоводката, разбирам следното: Дворецът е на повече от осемстотин години и се намира в северозападната част на Пекин. По-големите конструкции са били направени от четвъртия китайски император и тъй като е бил почти разграбен и опожарен, се е наложило да се реставрира една голяма част от него през 1880 г.
Най-после се вижда сграда, която съвпада с представите ми за китайска архитектура – разбирам, че това е будистки храм със странно извит покрив, и след около 40 минути път навлизаме в самия дворец.
На входа на двореца е поставена бронзова статуя на мистично животно – кръстоска между лъв и елен. Китайците вярват, че то пази ключа на императрица Суши и познавало дали човек е добър или лош.
По-нататък се намира езеро с красива растителност и интересни каменни статуи. Цял подвиг е да се издяла фигура в китайските скали, които са много твърди и чупливи. До тези скали се е намирала и кралската трапезария, където едно ядене е струвало 50 гр. сребро.
Най-голямата сграда в двореца е будисткият храм, но до него не ни допускат, тъй като бил само за будисти. Пред него, а и пред повечето по-големи сгради в Китай, има пазители: два лъва – мъжки и женски. Както разбираме по-късно от гида, мъжкият е символ на физическата сила, а женският – на духовната, или както китайците й казват – ментална. Около храма расте прочутият китайски бамбук.
Средната част на двореца обикаля около езерото и много напомня за габровския Етър, тъй като тук също са показани различните китайски занаяти като рисуване по стъкло, изковаване на мечове и ножове (успях да си спазаря един самурайски меч, като цената му започна от $100 и завърши на $8), че даже и направа на чадъри и ветрила.
С обиколката на езерото завършва и първото ми истинско докосване до Китай. Между другото, китайците са много ниски и направо бих се чувствал като Голиат сред тях, ако Кристиян не е до мен.
Малко по-късно идва следващото изпитание – да се науча да ям с клечки, защото не ни завеждат в “Ка Тик”, а в крайпътен ресторант, където волю-неволю трябва да се науча да се храня по този начин. Като свикне веднъж човек, този метод е много удобен, но дотогава една бяла покривка и една българска тениска трябва да се пожертват в името на две пластмасови клечки.
Точно в три следобед започва церемонията по откриването, където са се събрали 520 души от 72 страни, за да аплодират вдигането на олимпийското знаме. В продължение на два часа слушаме речи, китайска и класическа музика, наблюдаваме китайски народни танци, акробатични номера и демонстрации по кунг-фу. Постепенно започвам да усещам духа на страната и да свиквам с китайските нрави.
Мракът постепенно се спусна над земята и скоро градът е озарен от милиарди неонови светлини. Отборът ни вече е изолиран от ръководителите, които са се заели да превеждат задачите. Първият ми състезателен ден е след броени часове, така че си лягам рано. Много от отборите си имат собствени екипи и дори психолог, който остава с момчетата през цялото време, и всичко това малко ме потиска. И тъй като няма кой да ми каже “Лека нощ”, казвам си сам.
25.09.2000 г.
Понеделник: Първи състезателен ден.
19:30 ч. Тежко състезание с незадоволителни резултати… Вземам си душ и заспивам под звуците на хубава класическа музика.
26.09.2000 г.
Вторник: Забраненият град и китайските училища.
Часовата разлика оказва влиянието си и към два през нощта и двамата се събуждаме едновременно. Почти цялата нощ играем карти и си говорим за момичета, докато най-после слънцето се показва.
Рано сутринта е. Заемаме местата си в автобуса и се отправяме за Забранения град. Все още не знаем нищо за въпросната забележителност, освен че простосмъртните като мен и Кристиян не са можели да я посещават чак до 1920 г., тъй като само императорът и приближените му са живеели там…
По пътя към двореца забелязваме още един голям куриоз. От едната страна на улицата всичко изглежда като в Ню Йорк – високи сгради, чиито върхове не се виждат, и велосипеди, оставени незаключени. От другата страна всичко изглежда като в България – ниски 5-6 етажни блокчета, телефонни автомати досущ като тези на “Бетком”, увиснали тролейбусни жици и замърсен въздух.
Дворецът е известен като “Гугун”, заема площ от 740 декара и е бил построен от 200 000 души. Дворецът е разделен на три части чрез пет огромни каменни моста. В първата част се намират красиви градини с всякаква растителност. Във втората част се намират четири големи дворцови сгради, а в третата – около 800 по-малки къщи на различни придворни и приближени на императора (в момента се използват като магазинчета за сувенири или като малки музеи, в които се съхраняват картини, скулптури и калиграфии).
Втората и третата част са изцяло павирани с цел императорът да се предпази дори и от нахлуване под земя. В двореца се намира Залата на хармонията, която е облицована в злато, сребро и бронз и е пълна със съкровища. Забраненият град е бил дом на 24 различни китайски императори. Интересен е и фактът, че първо е бил изграден дворецът на императора, а след това – крепостните стени.
Най-после виждаме крепостните стени на града, оградени с широк ров, пълен с вода. Цялата група бързо се напъхва през “Северната врата на хармонията”. Докато се разхождаме в двореца, покрай нас преминава група войници, така че успявам да чуя и китайския марш (голям джангър без ритъм). Минават четири часа и половина, докато преминем от единия край на града до другия и тъй като с Кристиян сме се поувлякли в търсене на подходящо място за снимки, се оказва, че сме се загубили в Забранения град.
Големият проблем е, че повечето сгради изглеждат еднакви и докато се ориентираме, нашата група вече е изчезнала. Ами сега? Слава богу, намираме гида на един от другите автобуси и се присъединяваме към друга група до края на деня. Добре, че имат радиостанции, иначе нашата екскурзоводка щеше да се побърка от притеснение. Така приключва и нашето посещение в Забранения град.
Преминаваме през центъра на града и обядваме в крайпътен китайски ресторант. Все още имаме някои неясноти относно китайския начин на хранене. Първо, защо има конфитюр в манджата с картофи? И второ, защо сервират супата след основното ястие?
В следобедния план е включено посещение на китайско училище.
Слизайки от автобуса, отборът ни е посрещнат от група строени ръкопляскащи ученици в сини униформи, подобни на анцузи. Съобщават ни, че свободно можем да разгледаме цялото училище и ми лепват две симпатични ученички за ескорт. Като програмист човек, най-голям интерес ми представлява компютърната зала и поради това се насочвам натам с надеждата да пратя електронна поща до България. Е, почти веднага се отказвам, когато виждам китайски йероглифи на екрана. Решавам се да усвоя това-онова от китайската кухня и отивам в училищната столова. Там се правят паучита и аз бързо и лесно научавам как се пече на пара. Като цяло посещението е интересно, но умората си казва думата и с нетърпение очаквам да се прибера в хотела и да се наспя за втория състезателен ден.
На връщане пеем и тъй като болшинството в автобуса е от различни балкански и руско-говорящи страни, като цяло се получава нещо такова:
…ууу, бууу, бууу, бу-бу, бууу, бууу, Катюша,
бууу, бу-бу, бу-бу-бу-бу-бу, бу !
27.09.2000 г.
Сряда: Втори състезателен ден.
Отново тежко състезание и отново незадоволителни резултати… На всичкото отгоре с Кристиян сме получили хранително отравяне и целите сме в пъпки. Ужас!
Кристиян заявява, че повече няма да търпи тези мъчения и отива в китайския Макдоналдс. Аз съм хапнал доста добре и решавам да релаксирам за около час в топлата вана.
23:25 ч. Пускам си компактдиск с класическа музика и потъвам в грижливо оправеното водно легло със сменени чаршафи. Въпреки това все повече и повече искам да се върна при ръждясалия душ в България, да легна върху счупения си матрак, а от комшиите да кънти чалга…
28.09.2000 г.
Четвъртък: Великата китайска стена.
Вечерта Кристиян е свидетел на феномен, който се случва веднъж на сто години – аз изпирам дрехите си…
Е, вече е сутрин и двамата бавно се надигаме от леглата и след солидна закуска се отправяме към автобуса.
Скоро автобусът тръгва и след няколко преки започваме да се движим по платена автомагистрала. Минаваме покрай бензиностанция и съобразяваме последната китайска аномалия – литър минерална вода е 4 юана, а литър бензин – 3 юана, т. е. водата е с около 25 ст. по-скъпа от бензина…
Движим се приблизително два часа по автомагистралата и през цялото време наблюдаваме високи сгради около нас. Едва сега си представям колко голям град всъщност е Пекин.
Най-после големите сградите са изместени от дребни къщички, а те на свой ред – от високи и красиви планини, които Кристиян нарича “Дедагизнамкаксеказват”. По билото на една от тях се простира част от Великата китайска стена.
Виждам я! Най-после – Великата китайска стена! Строежът й е започнал през VII в. пр. Хр. и е имал за цел да предпази Китай от нашествие на вражески племена и за да се разграничат тогавашните две китайски държави. Различните части на стената са били строени при различни императори и всички императори (с изключение на династиите Дао и Джио) имат принос в построяването и реконструирането й. Милиарди роби са градили почти 6000-километровата стена, много от които са били буквално зазидани в нея. Тъй като стената била огромна, граничните войски на императора използвали димните сигнали, за да комуникират помежду си.
Последната китайска династия решила да разруши това феноменално човешко творение, за да покаже, че враждата между двете китайски кралства е прекъсната, но не го направила. Така Китайската стена останала един огромен паметник за бъдещите поколения, напомняйки им да живеят в мир и спокойствие. Стената е наричана “осмото чудо на света” и може да се види от Космоса.
Стената се показва ту отляво, ту отдясно, а понякога – и от двете ми страни. Най-после се отбиваме от магистралата…
Впечатляваща гледка са дванадесет огромни автобуса, движещи се по тесен планински път, но така или иначе, вече сме съвсем близо до Китайската стена и двигателят най-после спира да работи. Екскурзоводите предупреждават да си вземем вода, тъй като горе в планината въздухът е много сух…
13:35 ч. Отново сме в автобуса, всички са възбудени от видяното и изморени от изкачването… Стената е около 10-12 м. висока и широка толкова, колкото по нея да се разминат две каруци. Това, което вълнува, обаче е гледката – високи върхари, по които стената се спуска, изкачва, спуска, изкачва и така – докъдето ти поглед стига… Че и по-нататък!
Ето как за няколко часа се докосваме до едно малко парченце от голямата стена, която китайците наричат “Д’тън таулу”.
В късния следобед има дискотека, където на бутилка водка (Кристиян си я е взел от България) се сприятеляваме с югославския тим.
29.09.2000 г.
Петък: Ден за пазаруване и закриване на IOI.
След Великата китайска стена идва ред и на не по-малко великото китайско пазаруване… Странно изглежда да влезеш в магазин малко по-голям от ЦУМ, пълен с камери и ескалатори и да започнеш да се пазариш с търговците като на пазар… С две пълни чанти се прибирам в хотела, навличам си костюма набързо и отивам на церемонията по закриването.
То се осъществява в един от най-големите пекински ресторанти, където сервитьорите минават с ролери между масите. Започвам да се чувствам малко дискомфортно, като виждам, че на масата сме седнали четирима, а сервитьорите около нас са дванадесет. В програмата покрай закриването са включени традиционни танци, както и демонстрации по кунг-фу и акробатика. Накрая обявяват и резултатите – България се класира неофициално на 20-то място в света (2 сребърни медала и 1 бронзов), като световен шампион е Русия.
Последната международна олимпиада по информатика за стария век приключи.
Подреждам багажа си, опаковам го и лягам…
30.09.2000 г.
Събота: Отпътуване
Махам за сбогом през прозореца на просълзената екскурзоводка, която през цялото време стиска мускалче с розово масло – подарък от отбора.
Точно една седмица продължи пребиваването на българския национален отбор по информатика в Китай.
От тук нататък всичко е ясно – дълъг полет, безкрайно чакане в летищата… всичко това вече е познато…
31.09.2000 г.
Неделя: Отново в България
След като нощуваме в Москва и виждаме наклонената телевизионна кула и най-новия модел на “Лада”, отново летим.
Само още два часа и сме в България.
Ако не сте ходили в чужбина, никога няма да разберете какво е чувството да чуеш на родния си език, че в самолета няма кафе, да четеш списание на български или просто да прелетиш над Дунава и Стара планина. Е, приключението ми в Китай приключи… Научих се да ям с клечки, да правя паучита и да се пазаря. Видях как акробат се промуши през тръба, която беше поставена три метра над земята, и каскади от кунг-фу, каквито дават само по телевизията. Докоснах се до Великата китайска стена и трона на китайския император. Пях “Катюша” с хора от други десет държави. И най-важното – участвах в Международна олимпиада по информатика…
Най-накрая самолетът се снишава и не след дълго от високоговорителите се чува:
“Уважаеми пътници, току-що кацнахме на летище София. Моля да останете със закопчани колани до окончателното спиране на самолета. Благодаря! Температурата на въздуха в София е 19о C, а часът – 14:50 местно време. Вярваме, че полетът беше приятен за Вас, благодарим Ви, че летяхте с “Балкан” и се надяваме да Ви посрещнем отново на борда на нашите самолети. Довиждане!”
2001 г.
Петър Събев
Leave a Reply