Божидар БОЖКОВ
Хотелите в есенен Китай са хладни, а вечер даже е студено. Отопление в тях не се предлага, независимо дали си в треторазряден или в петзвездния американски “Холидей ин” в Пекин, където съм отседнал. Климатикът работи, разбира се, но е настроен централно само да понижава температурата.
Но това все пак не е най-голямата изненада, която може да споходи един новопристигнал чужденец. Особено ако е от Източна Европа и си мисли, че се намира в социалистическа страна, подобна на тази, в която е живял до неотдавна. Тя се появи още първата вечер, малко преди полунощ, и направо позвъни на вратата. Когато отворих, там стоеше едно дребно, крехко девойче, което на развален английски ми обясни, че идва при мен. Точно както съм го гледал в поредицата за Джеймс Бонд. Казах, че вероятно има грешка. Девойчето обаче почти ме избута и понечи да влиза. Чак тогава се присетих, че докато се регистрирах на рецепцията, двама китайци ме наблюдаваха уж дискретно, но с претеглящ поглед.
Оказва се, че бизнесът с проститутки е еднакво добре разработен както в дивия капитализъм, така и в държава, която твърди, че е направила “творчески прочит” на Маркс.
Социализмът с китайска специфика е дал плодотворни възможности не само на проституцията, иначе официално забранена, но е превърнал държавата в истински стъклен дом. Почти няма голям град без цяла плеяда небостъргачи, които нощем предлагат феерия от светлини. Строи се с ускорени темпове, а премахването на старите сгради, за да се освободи терен, не отнема много време и безконечни съдебни битки, както на другаде по света.
В Китай държавата и партията решават, общината отчуждава. Из западните медии често се появяват репортажи за протестиращи обитатели на нарочени за събаряне стари квартали. Обикновено бунтът им не трае повече от два-три дни, най-много седмица. Докато дойдат булдозерите. А и помощ от китайските медии тези нещастни хора не получават. Тези случки следят различни телевизии от Сянган (Хонконг), който макар и част от Китай, е нещо като държава в държавата и е ограден от останалата територия с визов режим. Но пък тези медии често са недостъпни в останалата част на Китай, където интернет страниците им периодично са блокирани.
Пресяването на интернет е другата неприятна изненада за чужденеца. Ако сайтовете от Сянган и най-вече Тайван някак не касаят европееца, то липсата на фейсбук за много хора би била кошмар. Социалната мрежа бе блокирана през лятото на 2009 г. в разгара на размириците из населения с мюсюлмани Синдзян-уйгурски автономен район.
Тогава властите обясниха мярката с това, че фейсбук изсмуква прекалено много от китайския рекламен пазар, с което поставя в неравностойно положение местните ресурси. Но след революциите в Египет и Тунис едва ли нещо е в състояние вече да умилостиви властта. Дори евентуални обещания на Марк Цукърбърг да цензурира и ограничи възможностите на социалната си мрежа.
Това обаче са видимите ограничения и правила. Има и такива, за които чужденецът може и въобще да не разбере. Едно от тях е т. нар. почивен ден за личния автомобил. Веднъж, а понякога и два пъти в седмицата колите, чиито регистрационни номера завършват на определена цифра, нямат право да напускат гаражите. На 1 ноември например ограничението бе за цифрите 2 и 7. Ако ги засекат по улиците, санкциите са доста солени. Така трафикът се ограничава донякъде, макар и видимо това да не личи.
Друга странност е разтегленото работно време. В повечето фирми, дори и държавните, обедната почивка продължава по два и три часа. Това означава, че хората се прибират у дома твърде късно, колкото да се наспят, и почти нямат време за социални контакти извън работното си място. Понякога странни, но друг път донякъде разбираеми, ограниченията в Китай засега единствени спасяват тази огромна и многонационална държава от разпад.
Прокарвайки капитализъм сред подобни правила и забрани, Китай постепенно се освобождава от всичко което е било традиционно за него само допреди 25 години. Велосипедите почти са отстъпили водещата роля като транспорт на луксозните и не дотам автомобили. Старите куртки, въведени за уеднаквяване на нацията при Мао, може да се видят само в пожълтелите фотографии. Обръщението “другарю” бе окончателно изхвърлено дори и от държавната телевизия след присъединяването на Хонконг през 1997 година. Сърп и чук, че и изобщо партийна пропаганда няма никъде на публични места. В момента на пръстите на едната ръка се броят местата в Пекин, където човек може да попадне и на типични стари китайски кварталчета, където миризми на екзотика се примесват с надвисналия смог от големия град. Във всеки случай изглед към тях няма от нито един от основните булеварди, най-вече този, водещ от центъра на столицата до новото помпозно летище. По протежение на пътя се виждат само метал, стъкло и реклами.
Българският е един от езиците, на които продължава да излъчва държавното международно радио “Китай”. Докато Би Би Си, “Гласът на Америка”, “Франс ентернасионал”, дори “Гласът на Русия отдавна изхвърлиха българските си емисии зад борда, редакцията за България в радио “Китай” даже се увеличава. В момента там работят 15 души, сред които винаги трябва да има поне един служител с матерен български (в момента са трима). Радио “Китай” излъчва на 61 езика. Освен разходите за заплати и всякакви други консумативи и услуги, китайската държава насочва към радиото допълнителен бюджет, за да се организират конкурси, в които има теоретична възможност да спечели и българин.
Както се случи тази година. Конкурсът бе посветен на провинция Съчуан, пострадала сериозно след жестоко земетресение през май 2008 г., където възстановяването тече с пълна мощ. Спечелиха го десет слушатели от Унгария, Пакистан, Камбоджа, Испания, Германия, Турция, Русия, Мароко, Сенегал и България. И все пак страната ни се радва на внимание само на официално ниво. Обикновените хора дори трудно произнасят името на държавата ни, което звучи така: “Баодзяли-я”.
Leave a Reply