Автор: Богомил Атанасов
Има кариери, които просто не могат да бъдат побрани в границите на една държавна администрация. Когато един политически стратег премине през целия локален и национален оксиморон — от кметството в село Труд, през ролята на ключов секретар и съветник на „Дондуков“ 2, а днес вече и като ключов фактор на „Дондуков“ 1 — идва момент, в който вътрешният терен започва да му отеснява.
В медийното пространство и политическата кулоарна класика отдавна се превърна метафората за „Пътя на Копринката“ — онази невидима, но изключително добре организирана магистрала от кадрови назначения, енергийни схеми, обществени поръчки и баланси на влияние.
Но когато превземеш и двете сгради на властта в София, националното ниво се превръща в клетка. Време е за преминаване на следващото, глобално ниво.
Труд – „Дондуков“ 2 – „Дондуков“ 1: Еволюцията на „медиатора“
Ако разгледаме кариерния път на Копринков през лупата на висшата оперативна драматургия, виждаме класически модел за подготовка на „глобален кадров играч“:
Локалното бойно поле (с. Труд): Тъкмо на ниво местно самоуправление се изграждат най-твърдите умения — микромениджмънт на ресурси, владеене на местните структури и имунитет срещу медиен натиск.
Президентският окоп („Дондуков“ 2): Като секретар по вътрешна политика той се превърна в „дясната ръка“ и основен оперативен двигател на държавния глава, а името му стана синоним на бързи решения „зад завесата“.
Екзекутивният връх („Дондуков“ 1): С прехвърлянето на оперативното влияние към Министерския съвет, той официално затвори цикъла и пое административния лост на цялата изпълнителна власт.
След като си владеел кадровия ресурс и на президента, и на правителството, каква може да бъде следващата логична стъпка? Обикновено посолство е твърде малко. Нужна е империя.
Китайският вектор: От „Пътя на Копринката“ към „Новия копринен път“
Конспиративно-аналитичните среди отдавна отбелязват, че изпращането на подобна фигура като Извънреден и пълномощен посланик на България в Пекин не е просто „освобождаване на терена“ в София. То е геополитическа необходимост.
Древната китайска коприна е дала името на най-известния търговски път в историята. В България медиите и опозицията родиха термина „Пътя на Копринката“. Съвпадението е твърде прецизно, за да бъде случайно.
Защо Пекин е перфектното място?
Мащаб за мащабни анализи: В страна с 1.4 милиарда население и глобалната инициатива „Един пояс, един път“, уменията за „координиране на интереси“ и сложни кадрови пасианси най-накрая ще намерят подобаващ обем.
Култура на дискретността: В Китай сенчестата власт и мълчаливите координатори не се критикуват в медиите — те се ценят. Там опитът с властта от жълтите павета може да се превърне в глобални споразумения за милиарди.
Здравословна дистанция: Разстоянието от 7500 км между София и Пекин осигурява перфектния дипломатически буфер. Докато тук партиите се чудят как да разплетат мрежите от влияния, в Пекин нашият герой може просто да води дискретни преговори с партийните секретари на провинция Гуандун.
Глобалната програма: 4 грандомански инициативи за Пекин, София и Брюксел
Ако държавата гласува доверие на кадър с подобен оперативен калибър, мисията му в Пекин не може да се изчерпва с обикновени дипломатически коктейли.
Трябва да се действа с мащаб, който да превърне София в основния геополитически мост между Поднебесната империя и Европейския съюз.
Ето няколко ключови стратегически инициативи, с които новият посланик би могъл да преначертае глобалната търговска карта:
Жп суперекспресът „Среден коридор“ (Пекин – Бургас – София – Брюксел):
Превръщането на България в главната европейска врата на реално съществуващия Транскаспийски жп маршрут. Идеята е контейнерните влакове от Китай да минават през Каспийско и Черно море, да акостират на пристанище Бургас и през София да стигат за часове до Брюксел.
Изграждането на гигантските логистични терминали у нас, преразпределението на карго тонажа и координирането на жп концесиите за милиарди ще изискват точно този натрупан оперативен опит от „Дондуков“ 1 и 2.
Превръщането на България в „Китайския технологичен хъб на ЕС“:
Пълно пренасочване на китайските гиганти за производство на електрически автомобили и соларни панели към индустриалните зони край Пловдив и София. Всички държавни разрешителни, земя за строителство и субсидии ще се договарят по бърза процедура през специално оперативно бюро в посолството ни в Пекин.
Държавен монопол върху износа за Азия („Български гига-износ“):
Мащабна програма, при която държавата лично гарантира и координира износа на българско кисело мляко, розово масло и зърно за 1.4-милиардния китайски пазар. Вместо десетки малки фирми да се чудят как да пробият, целият процес ще минава под прекия патронаж и благосклонния поглед на нашия посланик.
Сондажната платформа „Пекин – Брюксел – София“:
Инициатива за превръщането на българското посолство в Пекин в основен неформален посредник при търговските спорове между ЕС и Китай. Всички тежки преговори за мита, суровини и санкции ще се решават на „дискретни работни вечери“, организирани лично от новия ни дипломат зад завесата на официалната политика.
Елегантният изход:
„Win-Win“ за цялата държава
В дипломацията най-висшето майсторство е да превърнеш вътрешното напрежение в международен актив:
За българската политика: Приключва епохата на постоянни медийни разследвания, обвинения в „кадруване“ и атаки за „касиери“. Всички институционални нива си поемат въздух.
За държавния апарат: Изчиства се сянката от кабинетите на „Дондуков“ 1 и 2, а държавата показва, че умее да „прочиства“ атмосферата без излишни трусове.
За самия него: Влизане директно в световната лига на висшата дипломация — с имунитет, червен килим и глобални мащаби.
Някои биха го нарекли „елегантен начин да се отървем от него“. По-опитните геополитически играчи обаче знаят истината: това е просто прехвърляне на супертежка категория кадър там, където „Пътят на Копринката“ най-накрая ще се слее с „Новия копринен път“.